Единствено правилният път от всички, очертани от мен в първата част четири възможности, щеше да бъде третият път: пътят на континенталното укрепване на Германия чрез придобиване на нови земи в Европа. Ако бяхме тръгнали по този път, то след известно време бихме могли да допълним тази тактика с придобиването на колониални територии. Тази политика би могла да бъде проведена или в съюз с Англия, или при такова напрежение на военните сили на собствената страна, което би ни накарало за 40–50 години абсолютно да оставим на заден план всички културни задачи. В най-лошия случай и последното щеше да бъде напълно оправдано. Културното значение на всяка нация почти винаги е свързано с политическата свобода и независимост на дадена нация. Без независимост няма и култура. Оттук произтича, че никакви жертви не са извънредно големи, ако без тях не може да се осигури политическата независимост и свободата на дадена нация. Ако дори културното развитие временно изостава заради това, че трябва да се дадат твърде големи средства за въоръжаване, то след известно време това ще се изплати стократно. Обикновено се случва така, че след много голямо напрягане на силите на държавата в интересите на запазването на нейната независимост, неизбежно настъпва разведряване и необходимите средства могат да бъдат използвани пак за култура. Тъкмо в такива епохи пак настъпва гигантски разцвет на културните сили и държавата лесно успява да навакса пропуснатото. От напрежението на персийските войни по-късно се ражда разцветът на епохата на Перикъл. Чрез тегобите на пуническите войни римската държава стига впоследствие до велик културен подем.
Разбира се, решението на такъв въпрос като този: необходимо ли е да се подчиняват всички стремежи на народа на една единствена задача — подготовката на бъдеща военна борба — не може да се предостави на разглеждане на болшинството, състоящо се от парламентарни глупци и безделници. Да подчини целия живот на народа на единствената задача за подготовка на бъдеща военна борба е могъл бащата на Фридрих Велики. Но на бащите на нашия съвременен еврейско-демократичен парламентаризъм такава задача, разбира се, не е по силите.
Предвид само на това подготовката на Германия към завоюване на нови земи в Европа в предвоенно време беше много слаба. Да разрешим тази задача, без да имаме необходимите съюзници, беше крайно трудно.
Но тъй като у нас не искаха и да чуват за планомерна подготовка за война, то предпочетоха напълно да се откажат от завоюването на земи в Европа и избирайки пътя на колониалната и търговска политика, се отказаха от единствено целесъобразния съюз с Англия. При това успяха да направят така, че едновременно да скъсат и с Русия, въпреки че политиката за борба с Англия логично би трябвало да доведе до съюз с Русия. В края на краищата, ние влязохме във войната, оставени от всички и се оказахме в нещастен съюз само с отживялата хабсбургска държава.
Към характеристиката на нашата съвременна външна политика трябва да добавим, че да се намери в нея някаква определена, що-годе разбираема линия е абсолютно невъзможно. Преди войната германското правителство вървеше по четвъртия от възможните пътища, макар че и тук проявяваше достатъчно половинчатост. Но от времето на революцията дори с въоръжено око не може да се види що-годе определена линия в нашата външна политика. Още в по-голяма степан, отколкото преди войната, днешната външна политика на Германия е абсолютно лишена от каквато и да било планомерност и обмисленост. В нея може да се намери само една планомерност: системен стремеж да се създаде такова положение, при което нашият народ никога не би могъл да се изправи.
Ако разгледаме хладнокръвно съвременното съотношение на силите в Европа, стигаме до следните изводи.
В продължение на триста години историята на нашия континент се е определяла преди всичко от опитите на Англия винаги да създава такива групировки от държави в Европа, които да се уравновесяват взаимно и така да осигуряват на Англия, давайки й свобода на действия в областта на световната политика.