Традиционната тенденция на британската дипломация /в Германия аналогична традиция до известна степен се опитваше да създаде пруската армия/ от времената на императрица Елизабет се състоеше в това да не се позволи на нито една от европейските велики държави да се издигне над определено равнище. В борбата за тази цел Англия прибягваше до всякакви средства, без да изключва и войните. Средствата, които Англия в тези случаи пускаше в ход, биваха много различни, в зависимост от създалото се положение или поставената задача. Но решителността и настойчивостта на Англия всеки път беше една и съща. Колкото по-трудно ставаше с времето положението на Англия, с толкова по-голяма настойчивост британските държавни деятели продължаваха да се стремят към това европейските държави непременно да се уравновесяват и във взаимно съревнование неизменно да парализират своите сили. Когато Северна Америка политически се отдели от Англия, Англия започна да прави още по-настойчиви опити за запазване на европейското равновесие, което трябваше да осигури английския тил. След като Испания и Нидерландия бяха унищожени като големи морски държави, Англия концентрира всичките си усилия против надигащата се Франция, докато най-после с крушението на Наполеон I заплахата за военна хегемония на Франция можеше в очите на Англия да се смята за ликвидирана.
Постепенно британското държавно изкуство започна да се обръща против Германия. Този процес се разширяваше бавно, първо, защото докато Германия не беше достигнала единство, тя не можеше да представлява що-годе реална опасност за Англия, второ, защото общественото мнение на широките маси, създадено чрез пропаганда, се променя твърде бавно. Убежденията на държавните деятели имат трезв характер, докато широката пропаганда, имаща предвид народните маси, апелира повече към чувствата. Но благодарение на това настроенията, създадени от широката пропаганда, са по-стабилни. За да се променят те, е необходимо повече време. Случва се така, че държавните деятели, ръководещи съдбините на своята страна, успяват да стигнат до нови планове и нови идеи, а масите все още се намират под обаянието на старите идеи и трябва бавно и постепенно да бъдат насочвани по новия път, според новите планове на държавните ръководители.
Своята нова позиция спрямо Германия Англия в общи линии определя още през 1870–1871 г. във връзка с нарастването на икономическото значение на Америка, а също във връзка с нарастването на политическото влияние на Русия, Англия на няколко пъти показва колебания по въпроса за отношението си към Германия. Но Германия, за жалост не успява да използва тези моменти и предвид на това враждебната позиция на Англия спрямо нас все повече се засилва.
Англия започва да вижда в Германия държава, която поради своята необосновано бърза индустриализация придобива такова голямо търговско и общо политическо значение, че започва вече да мери сили със самата Великобритания. Германските държавни деятели виждат перлата на мъдростта в своята прословута идея за „мирно стопанско“ завоюване на влияние. Но в очите на английските политици тези планове на германската политика са довод в полза на необходимостта да се организира колкото е възможно по-силна съпротива срещу Германия. Тази английска съпротива, разбира се, скоро приема форма на всестранно настъпление, тъй като Англия никога не е виждала целта на своята политика в запазването на съмнителния мир, а винаги е виждала своята цел изключително в това да укрепи и заздрави своето собствено британско световно господство. Разбира се, Англия по-нататък замисля да използва в борбата против Германия абсолютно всички възможни съюзници, каквито само биха могли във военно отношение да послужат за тази цел. Това също съответства на старата английска традиция — трезво да се оценяват силите на противника и да не си правят илюзии относно собствените сили. Тези свойства на английската политика у нас са характеризирани като „безсрамни“; но това е просто глупаво по простата причина, че организацията на всяка война трябва да се разглежда само от зрителния ъгъл на целесъобразността, а не от зрителния ъгъл на героичните фрази. Задачата на дипломацията на всяка страна се състои не в това по най-героичен начин да доведе своя народ до гибел, а в това да осигури по-нататъшно съществуване на своя народ, макар и с най-прозаични средства. От тази гледна точка целесъобразно е всяко средство, което води до целта. Да се изпусне поне едно такова средство означава забравяне на своя дом и престъпление спрямо собствения народ.