Съвсем не искам да потвърдя че първото ми сблъскване с този въпрос беше приятно. Все още продължавах да възприемам евреите като носители на определена религия и от търпимост и хуманност продължавах да се отнасям негативно към всякакви религиозни гонения. Тонът, с който виенската антисемитска преса изобличаваше евреите, ми се струваше недостоен за културните традиции на великия народ. Тежаха ми спомените за популярните събития от средновековната история, и аз съвсем не исках да ставам свидетел на тяхното повторение. Антисемитските вестници тогава въобще не се числяха към добрата част от пресата — откъде го разбрах и сега не зная — и затова бях склонен да мисля, че борбата на тази преса против евреите е продукт на злобна омраза и в никакъв случай резултат на принципни или може би неправилни възгледи.
Това мнение се потвърди и от това, че наистина голямата преса отговаряше на нападките на антисемитите с далеч по-достоен тон, а понякога и въобще не им отговаряше, което ми се струваше още по на място.
Започнах прилежно да чета така наречената световна преса /„Нейе фрайе пресее“, „Нейес винер тагеблат“/ и на първо време се учудвах от огромното количество материали, които дават на читателя, и на онази обективност, с която подхождат към всички въпроси. Отнасях се с голямо уважение към благородния тон на тази преса и само някой път високомерието в стила оставяше у мен донякъде вътрешно недоволство или даже ми беше неприятно. Но, си мислех, такъв стил съответства на големия световен град. И тъй като считах Виена за световна столица, то подобно измислено от мен обяснение до определено време ме удовлетворяваше.
Но онова, което често ме отблъскваше беше недостойната форма, в която тази преса се подмазваше пред виенския двор. Най-малките събития в двореца се описваха в детайли или в изпълнен с възхищение, или с огромно огорчение и дълбоко съчувствие тон, когато ставаше въпрос за съответните „събития“. Но когато ставаше въпрос за нещо, касаещо самия „най-мъдър на всички времена монарх“, тогава пресата просто не намираше достатъчно сладки думи.
Всичко това ми се струваше нагласено. Това вече ме накара да се замисля, че либералната демокрация има слабости. Подмазването пред двора и особено в такива недостойни форми за мен означаваше да се унижи достойнството на нацията. Това беше първата сянка, която помрачи отношенията към „голямата“ виенска преса. Във Виена продължих с настървение да следя всички събития от културния и политическия живот на Германия. С гордост и възхищение сравнявах подема, който се наблюдаваше в Германия, с упадъка в австрийската държава. Но ако външните политически събития непрекъснато ме радваха, това съвсем не можеше да се каже за събитията от вътрешния живот на страната. Не можех да одобря борбата, която по това време започна срещу Вилхем II. В него виждах не само немския император, но преди всичко създателя на немската флота. Когато германския райхстаг започна да му опонира по време на публичните му изяви, тогава ме огорчаваше изключително, особено защото според мен нямаше никакъв повод за това. И това заслужаваше порицание още повече, че тези господа парламентарни дърдорковци само за една сесия изприказват много повече глупости, отколкото цяла династия крале за няколко столетия, включително и най-глупавите от тях.
Възмущаваше ме, че в държавата, в която всеки глупак не само се ползва от свободата на словото, но и може да попадне в райхстага и да стане „законодател“, носителят на императорската корона се подлагаше на забрани и някаква си парламентарна говорилня можеше да го „смъмри“.
Още повече ме възмущаваше, че самата виенска преса, която така угодничи пред всяко придворно магаре, когато станеше дума за хабсбургската монархия, за германския кайзер пишеше по съвсем друг начин. Тя ставаше загрижена и със зле прикрита злоба се присъединяваше към мненията и опасенията по повод речите на Вилхем II. Разбира се тя далеч не искаше да се намесва във вътрешните работи на германската империя — опазил я бог! — но като се докосваме с приятелски пръсти до раните на Германия, „ние“ само изпълняваме своя дълг, произтичащ от съюза между двете държави! Освен това за журналистиката истината е винаги преди всичко. След тези лицемерни думи можеше не само „да се докосваме с приятелски пръсти“ до раната, но и направо да бръкнем дълбоко в нея. Направо ми нахлуваше кръв в главата.