Да, ще ни кажат, ние не можем да повтаряме подобна политика, „защото съвременна Италия не е онази Италия от епохата на Бисмарк“. Вярно е! Но, почтени господа, позволете ми да ви напомня тогава факта, че и съвременна Русия също вече не е такава, каквато е била Русия в епохата на Бисмарк! На Бисмарк никога и през ум не му е минавало да увековечи един или друг тактически ход за всички времена. За такова нещо Бисмарк е бил твърде голям майстор в използването на бързо променящи се ситуации. Поради това въпросът трябва да бъде поставен не „как е постъпил тогава Бисмарк“, а „как би постъпил Бисмарк сега?“ При такава формулировка на проблема на нея ще бъде лесно да се отговори. Бисмарк при неговото политическо далекогледство никога не би свързал съдбата на Германия със съдбата на такава държава, която е неизбежно обречена на гибел.
Да не забравяме, че Бисмарк на времето си се е отнасял с много смесени чувства към първите крачки на Германия по пътя на колониалната и търговска политика. Най-присърце Бисмарк е приемал интересите на консолидацията и вътрешното заздравяване на създадената от него империя. Само от последното той е изхождал, когато е приветствал сближаването с Русия, което е трябвало да му осигури и да му развърже ръцете спрямо запада. Онова, което тогава е било полезно за Германия, сега би й донесло само вреда.
Вече през 1920–1921 г, когато нашето младо национал-социалистическо движение едва започва да укрепва, тук-там започнаха да разбират, че именно ние ще съумеем да организираме национал-освободителната борба на немския народ и във връзка с това от различни страни започнаха да ни предлагат съюз с освободителните движения от други страни. Този план напълно съответства на разпространената тогава пропаганда на „съюза на угнетените нации“. Тогава ставаше дума предимно за представители на отделни балкански държави, а също за някои политици на Египет и Индия. В повечето случаи тези политици ми правеха впечатление на дърдорковци, които си придават важност, без да имат зад гърба си някаква сериозна реална сила. Но сред немците, и специално в националния лагер на немците, мнозина си позволяваха да бъдат увлечени от тези надути източни знаменитости. Във всеки египетски или индийски студент, озовал се в Берлин, охотно виждаха „представител на Индия и Египет“. Хората не разбраха, че обикновено пред нас бяха лица, неупълномощени от никого да сключват каквито и да било съглашения. Договорите с тези лица не можеха да имат никакво реално значение вече защото зад тях не стоеше никаква сила. Да се церемоним с тези нули значеше просто да губим време. Аз лично се изказвах против такива опити по най-решителен начин. И не само защото всички тези „преговори“, продължаващи понякога със седмици, аз ги смятах за абсолютно безплодни. Не. Дори ако тези хора бяха действително представители, упълномощени от съответните нации, също бих сметнал цялото това предприятие не само за безполезно, но и направо за вредно.
Достатъчно беди ни беше причинила вече германската предвоенна политика, която всячески странеше от активно настъпателните намерения и се ограничаваше с отбранителни съюзи само с отживели държави, в историческия смисъл излезли от мода. Както съюзът ни с Австрия, така и съюзът ни с Турция далеч не беше весел. Най-могъщите военни индустриални държави системно готвеха настъпателен съюз против нас, а ние в това време събирахме около себе си само остарели импотентни държави, явно обречени на гибел, и с този боклук искахме да вървим на бой против световната коалиция. За тази огромна грешка на нашата външна политика Германия плати скъпо. Но очевидно за нашите вечни фантасти тази цена не е достатъчна и те са готови пак да повторят същата грешка, за която сега би трябвало да платим още по-горчиво. Да се опитаме сега с помощта на „съюза на угнетените нации“ да тръгнем на бой против всемогъщите победители би било не само смешно, но и гибелно. Такава политика би била гибелна, защото тя пак би отвлякла нашия народ от реалните възможности и отново бихме съсредоточили вниманието си върху безплодни надежди и фантастични илюзии. Днешният немец действително прилича на онзи давещ се, който се хваща за сламка. Това се отнася понякога и за много образовани хора. Щом се покаже една или друга светлинка в блатото, тези хора веднага свързват с нея своите надежди и започват да преследват фантома. Нека това да е „съюзът на угнетените нации“, Лигата на нациите или каквото и да било друго фантастично откритие — все едно у нас неизбежно ще се намерят хиляди вярващи души, които ще възложат надежди на тези фантазии.