И това ме накара постепенно да започна да се отнасям все по-предпазливо към така наречената голяма преса. В един прекрасен ден се убедих, че един от антисемитските вестници — „Немски народен вестник“ — в такива случаи се държи къде по-прилично. Освен това ми действаше на нервите фактът, че голямата виенска преса в този период по най-противен начин издигаше в култ Франция. Тези сладки химни в чест на „великата културна нация“ понякога те караха да се срамуваш, че си немец. Това жалко кокетиране с всичко френско ме принуждаваше неведнъж да изпускам с възмущение от ръцете си някой вестник. Сега все по-често четях антисемитския „Народен вестник“, който разбира се ми се струваше много по-слаб, но в същото време в някои отношения беше по-чист. Не бях съгласен с резкия му антисемитски тон, но все по-внимателно четях статиите му, които ме караха сега да се замислям повече.
Всичко взето заедно ме насочи към опознаване на онова движение и неговите вождове, които тогава определяха съдбата на Виена. Имам в предвид христиансоциалната партия и доктор Карл Люегер.
Когато пристигнах във Виена, бях враждебно настроен и към тази партия и към вожда й. И вождът и самото движение ми се струваха тогава „реакционни“. Но елементарното чувство на справедливост ме караше да променя мнението си. Колкото повече се запознах с идеите им, толкова повече започнах да ги ценя и накрая се изпълних и пропих от чувство на дълбоко преклонение. Сега виждам, че значението на този човек е много по-голямо, отколкото си мислех тогава. Той беше наистина най-могъщия от немските бургмистри на всички времена. Но как предубеденото ми мнение по отношение на христиан социалното движение се преобърна с промяната в мен! Постепенно се промениха възгледите ми и по отношение на антисемитизма, което беше най-трудното нещо за мен. В продължение на месеци чувствата ми се бориха с разума и едва след продължителна вътрешна борба разумът взе надмощие. След две години и чувството последва разума и оттогава то бди над окончателно оформилите се в мен възгледи.
По време на тежката вътрешна борба между наследеното чувство и хладния разсъдък неоценима услуга ми направиха нагледните уроци, които получих от улиците на Виена. Беше дошло времето, когато вече бях се научил да различавам по тези улици не само красивите сгради, както през първите дни на пребиването ми, но и хората.
Когато веднъж минавах по оживените улици в центъра на града, неочаквано се натъкнах на някаква фигура с дълго палто и къдрава черна коса. Първата ми мисъл беше: и този ли е евреин? В Линц евреите изглеждаха другояче. Заразглеждах внимателно и предпазливо тази фигура. И колкото повече се вглеждах в чертите й, толкова повече предишният въпрос приемаше в мозъка ми друга формулировка.
И този ли е немец?
Както винаги в такива случаи, започнах по навик да се ровя в книгите, за да намеря отговор на съмненията си. Тогава за дребни пари си купих първите антисемитски брошури и те бяха единствените, които прочетох в живота си. За съжаление според всички тези книжки от само себе си се разбираше, че читателят вече донякъде е запознат с еврейския въпрос или поне разбира в какво се състои този проблем. Формата и тонът на изложението бяха такива, че пак породиха в мен предишните съмнения, аргументацията им беше съвсем ненаучна и на места много елементарна.
Пак ме налегнаха предишните настроения. Това продължи седмици, та дори месеци. Постановката на въпроса ми се струваше толкова ужасна, обвиненията към евреите толкова остри, че, измъчван от страх да не постъпя несправедливо, отново се уплаших от изводите и започнах да се колебая.
Едно беше постигнато. Вече не можех да се съмнявам, че съвсем не става дума за немци, изповядващи друга религия, а за самостоятелен народ. Откакто започнах да се занимавам с този въпрос и внимателно де се вглеждам в евреите, видях Виена в съвършено нова светлина. Където и да отидех, срещах евреи. И колкото повече се вглеждах в тях, толкова по-ясно в моите очи те се открояваха от другите хора. Особено в центъра на града и северните му квартали гъмжеше от хора, които по външността си нямаха нищо общо с немците.
Но ако продължавах да се съмнявам, то поведението на отделни евреи неизбежно трябваше да сложи край на моите колебания.
По това време възникна движение, което имаше значително влияние във Виена и по най-настойчив начин доказваше, че евреите представляват самостоятелна нация. Имам предвид ционизма. Наистина на пръв поглед можеше да се стори, че такава позиция заемат само част от евреите, а повечето от тях я осъждат и изцяло отхвърлят. Но в резултат на по-дълбоко наблюдение ставаше ясно, че това е един сапунен мехур и тази втора част от евреите се ръководи от най-обикновена целесъобразност или просто съзнателно лъже. Така нареченото либерално настроено еврейство отхвърляше ционизма не от гледна точка на отказване от еврейството изобщо, а изхождайки единствено от възгледа, че откритото излагане на символа на вярата е непрактично и дори крайно опасно. Всъщност двете части от еврейството действаха заедно.