Когато в началото на XIX в. Германия претърпява страшно поражение, то седемте години от 1806 до 1813 са достатъчни, за да започне Прусия отново да се надига, показвайки огромна енергия и решимост за борба. А ето че сега след нашето поражение в световната война мина също такъв срок, и ние не само не използвахме това време, но напротив, нашата държава още повече отслабва.
Седем години след събитията от ноември 1918 г. ние подписахме Локарнския договор!
Ходът на нещата беше именно такъв, както показахме по-горе: подписвайки веднъж позорно примирие, ние не можахме да намерим в себе си достатъчно сили и мъжество да противостоим на все новите и нови изнудвания на противника. А противниците бяха твърде умни, за да поискат от нас прекалено много наведнъж. Те винаги дозираха изнудванията си така, че да не изглеждат прекалени, за да не се налага да се страхуват от незабавен взрив на народните страсти. И в това отношение техните мнения винаги са съвпадали с мненията на нашите ръководители. След един диктаторски договор следваше друг и всеки път ние се утешавахме с това, че тъй като сме приели вече цял куп други грабителски договори, то не си струва прекалено да се огорчаваме по повод на някое отделно изнудване и да прибягваме до съпротива. Ето ви онази „капка отрова“, за която говори Клаузевиц: проявявайки първата безхарактерност, ние постепенно изпадаме и се унижаваме още повече. Преди да вземем каквото и да било ново решение, ние системно се позоваваме на бремето, което от по-рано сме взели на плещите си и с това се успокояваме. Такова наследство е истински оловен топуз на нозете на народа, поради което народът окончателно се обрича на съществуването на робската раса.
В продължение на редица години върху главата на Германия се сипят все нови и нови заповеди за разоръжаване, за лишаване от самостоятелност, за репарации и т.н. в края на краищата в Германия се роди този дух, който в плана Дауес вижда щастие, а в Локарнския договор — успех. Само едно утешение може да се намери в това нещастие: хората можеш да ги излъжеш, но бога не можеш излъга. Всички тези дни не получиха божията благословия. Откакто народът тръгна по пътя на самоунижението, той не може да се измъкне от нуждата и грижите. Единственият ни сигурен съюзник сега е мизерията. Съдбата и в дадения случай не направи изключение: тя ни се отплати според заслугите. Ние не съумяхме да защитим своята чест и ето, съдбата ни научи сега, че без свобода и самостоятелност няма парче хляб. У нас хората се научиха да крещят, че ни е нужно парче хляб — ще дойде време да се научат да крещят и за това, че са ни необходими свобода и независимост. Нечувано тягостно беше положението на нашия народ след 1918 г. Но колкото и горчиво да беше положението по това време, „общественото мнение“ най-безжалостно преследваше всеки, който се осмелеше да предсказва онова, което неизбежно настъпваше. Нашите ръководители бяха толкова жалки, колкото и самонадеяни. Тяхното самомнение не знаеше граници, особено когато ставаше дума за разграничаване на неприятните пророци. Полюбувайте се на тези сламени парламентски кукли, полюбувайте се на тези седлари и ръкавичари /тук не говоря за професиите, което в дадения случай не би имало значение/, та тези политически лилипути сериозно се катерят върху пиедестала и оттам поучават всички останали простосмъртни. Дума да няма, че такъв „държавен деятел“ след няколко месеца толкова ще се орезили, че в чужбина всички ще му се смеят. Всички наоколо виждат, че този „деятел“ абсолютно се е оплел и никакъв път не вижда; но това не му пречи както преди да си остава на мястото с високо вдигната глава. Колкото по не ги бива тези парламентски деятели на съвременна република, толкова по-бясно преследват те всички, които очакват нещо от тях, които констатират безплодността на „просветната“ им дейност, и особено онези, които се осмеляват да предскажат, че тази дейност и по-нататък до нищо добро няма да доведе. Но когато такъв парламентски фокусник е окончателно сразен и когато не може повече да крие пълното фиаско на своята дейност, тогава той непременно ще намери хиляди причини, които трябва да извинят неуспеха му. Само едно такъв „държавен деятел“ не признава никога — а именно, че главната причина за всички нещастия е той самият.