Ако у нас, в Германия, по това време съществуваше действително национално правителство, на него би му оставал само един път — пътят на честта. Разбира се, ние не можехме тогава от самото начало да окажем въоръжена съпротива на Франция. Но трябваше преди всичко да разберем, че да влизаме в преговори, без да имаме зад гърба си никаква реална сила, беше и смешно, и безплодно. Без да имаме възможност да окажем активна съпротива, беше нелепо да заставаме на това гледище, че „ние, значи, в никакви преговори не влизаме“. Но още по-безсмислено беше да започваме преговори, без да си създадем предварително никаква реална сила. Съвсем не искаме да кажем, че в тогавашната обстановка сме могли да попречим на завземането на Рурския басейн чрез военни мероприятия. Само безумец би могъл да даде съвет за такива крачки. Но едно можехме да направим: трябваше да се възползваме от впечатлението, което направи фактът на завземането на Рурския басейн, и докато Франция осъществяваше своя план, ние можехме и трябваше, без да се съобразяваме с версайските забрани /доколкото Франция сама разкъса Версайлския договор/, да си създадем онази военна сила, която би представлявала по-късно реален аргумент за нашите представители на бъдещата конференция. Та нали от самото начало беше ясно, че рано или късно съдбата на завзетия от Франция басейн ще се решава на една или друга конференция. Нима беше трудно да се досетим, че ако изпратим на този конференция дори най-гениалните представители, те все едно нищо няма да съумеят да постигнат, ако зад тях няма реална сила? Храброто шиваче не може успешно да се състезава с атлет. Щом нашите упълномощени се явяват на конференцията съвсем безоръжни, ясно е, че те нямат да излязат от състезанието с каквито и да било постижения. Нима не бяха позорни всички онези комедии, които се разиграваха на прословутите конференции, започвайки от 1918 г., канеха ни на една или друга конференция и издевателски ни представяха предварително приготвени решения. На нас ни се предоставяше до поговорим за тези решения, но всички знаеха, че преговорите са напразни и че ние в края на краищата ще трябва да се подчиним на продиктуваната воля. Нима тези позорни комедии, разиграли се пред лицето на целия свят, не бяха недостойни? Като представители на тези конференции ние винаги изпращахме хора посредствени и ограничени. Лойд-Джордж не грешеше, когато веднъж грубо издевателски забеляза, че „немците не умеят да си изберат дори умни вождове и представители“ /тези думи бяха казани по адрес на нашия тогавашен райхсканцлер Симон/. Но трябваше да забележим, че дори да бяхме изпращали на тази конференция истински гении, то при нашата безоръжност и при тази стоманена воля, която винаги показваха враговете, ние все едно нищо не бихме могли да постигнем.
Но ако през пролетта на 1923 г. Германия беше поискала да се възползва от завземането на Рурския басейн като повод за възсъздаване на своята военна сила, тя преди всичко би трябвало да даде в ръцете на нашата нация духовно оръжие; тя би трябвало преди всичко да укрепи волята на немския народ и да унищожи онези, които системно разлагат нашата национална сила.
Всяка мисъл за действителна съпротива срещу Франция би била чиста безсмислица, ако същевременно не се обяви непримирима борба против онези, които преди 5 години нанесоха на нашата армия удар откъм тила и й попречиха победоносно да завърши борбата на фронтовете. Само буржоазните глупаци можаха да измътят тази невероятна идея, че марксизмът сега е станал нещо друго и че в онези негодници, които през 1918 г. абсолютно хладнокръвно стъпкаха с краката си два милиона трупа, сега през 1923 г., след като седнаха в правителствените кресла, внезапно се е пробудила националната съвест и т.н. Но нашата буржоазия, колкото и невероятно да е това, беше увлечена именно от тази безсмислена идея. Според нейните сметки предишните изменници, сега внезапно трябваше да се превърнат в бойци за немската свобода!
На практика господа марксистите, разбира се, и не помислиха за това. Както хиената не се разделя доброволно с мършата, така марксистът не престава да предава родината. Обикновено в такива случаи възразяват, че много немски работници на времето охотно са дали живота си за делото на Германия. Безкрайно глупаво възражение! Немските работници — разбира се! Но не интернационалните марксисти! Ако немските работници през 1914 г. по убеждение се бяха оказали марксисти, то ние бихме загубили войната още след три седмици. Германия щеше да претърпи тогава крушение още преди първият наш войник да е преминал чуждата граница. Не, фактът, че немският народ през 1914 г. беше още способен за борба, свидетелстваше само за това, че язвата на марксизма не беше успяла още да проникне твърде дълбоко. Но именно в онази степен, в която през следващите месеци и години немският работник и немският войник пак започнаха да връщат симпатиите си към марксистките вождове, работата на Германия ставаше все по-лоша.