Ако в началото на войната бяхме се решили да задушим с отровни газове 12–15 хиляди такива еврейски главатари, погубващи нашия народ, както загиваха по-късно от отровни газове стотици хиляди от най-добрите наши немски работници от различни професии по фронтовете-тогава милиони жертви, принесени от нас на бойните полета, нямаше да бъдат напразни. Напротив, ако навреме бяхме премахнали някакви си 12 хиляди мошеници, то с това може би щяхме да спасим цял милион честни немци, чийто живот в бъдеще би донесъл най-ценни плодове на нашата родина. Но нашата буржоазна „държавна мъдрост“ и тук се показа в обикновената си светлина. Буржоазните държавни деятели хладнокръвно, без да им мигне окото, пращаха на полетата на смъртта милиони и милиони немци, но да свършат с 10–12 хиляди изменници, спекуланти, лихвари и лъжци — за това не ги биваше. Животът на тези негодници в техните очи беше национална светиня, във всеки случай, нещо неприкосновено. Наистина, не знаеш на какво повече да се чудиш в този буржоазен свят — на тъпостта, слабостта и страхливостта или на изцяло прогнилите „убеждения“. Тази класа действително е обречена от съдбата на гибел; жалко само, че тя влече след себе си към пропастта целия народ.
През 1923 г. ние бяхме изправени пред повтаряне на същата ситуация, както през 1918 г. Към каквато и форма на съпротива да беше се решила да прибегне Германия, все едно първата предпоставка за успеха беше да се унищожи марксическата отрова в нашия народен организъм. От моя гледна точка, първата задача на всяко действително национално правителство в Германия в този момент беше преди всичко да намери онези сили, които биха се решили да обявят изтребителна война на марксизма. Едно истинско национално правителство не би могло да вижда задачата си в това да повтаря както преди глупавата фраза за „тишина и спокойствие“ в момент, когато външният враг нанасяше на отечеството унищожаващ удар, а вътрешният кръг продължаваше своята подривна работа на всяка крачка вътре в страната. Не, едно истинско национално правителство в такава обстановка би търсило безпорядък и безпокойство, само и само в тази безпокойна обстановка народът действително да успее да се разправи със своите смъртни марксистки врагове. Щом като правителството не направи това, то всяка мисъл за каквато и да било съпротива беше чисто безумие.
Да се разчистят такива сметки, имащи действително световноисторическо значение, разбира се, никога не може по схемата на нашите тайни съветници или на нашите стари министри с изкушени души. Такива неща се правят в борба и само в борба, тъй като борбата е вечният закон за нашия живот на земята. Германия трябва да си даде сметка, че от най-кървавите граждански войни често се ражда здрав стоманен народен организъм, докато изкуствено лелеяният мир много често води до гниене и злокачествено разложение. Съдбините на народа не трябва да се решават с лайкови ръкавици. Главната задача през 1923 г. беше по най-жесток начин да се удуши марксистката ехидна, системно разяждаща силите на нашия народ. Ако това беше станало, тогава и само тогава можеше да се каже, че подготовката за активна съпротива срещу Франция действително има смисъл.
Напразно се стараех тогава да убедя поне така наречените национални кръгове, че сега е поставено на карта цялото бъдеще и че ако повторим грешките от 1914 г., то неизбежно ще се повтори и развръзката от 1918 г. Напразно спорех с хората до прегракване, аз молех да ни дадат възможност открито да се сразим с марксистите и така да очистим пътя. Но хората бяха глухи. Всички те, включително тогавашния шеф на нашите военни сили, представяха работата така, сякаш знаят друг, по-добър път. Мина малко време и те, разбира се, свършиха с капитулация — най-страшната капитулация за всички времена.
Тогава разбрах с всички фибри на душата си, че мисията на немската буржоазия е свършена и че тя не е способна повече да реши нито една голяма задача. Тогава ми стана съвсем ясно, че всички тия буржоазни партии спорят с марксистите само от съображения за конкуренция, а в действителност не искат сериозно да унищожат марксизма. Всички те вътрешно отдавна бяха се примирили с мисълта, че отечеството е умряло. Само едно желание ръководеше действията им — да вземат съответното участие в помена. Само заради това те бяха способни още да водят „борба“.