Трябва открито да призная, че именно по това време се проникнах от особено дълбоко уважение към онзи велик човек, който от гореща любов към своя народ не се примири с външните врагове на Италия, а реши да постигне и постигна унищожението на този враг с всички средства и по всички начини. Мусолини си завоюва видно място сред най-великите хора на човечеството именно със своята решителност да не дели властта си над Италия с марксистите. Мусолини спаси своето отечество от марксическата опасност.
Колко са жалки нашите нищожни държавни джуджета в сравнение с този действително велик деятел! Колко е отвратително да чуваме как тези политически нули по най-невъзпитан начин нагрубяват един човек, който стои хиляда пъти по-високо от тях! И колко е болно да съзнаваш, че всичко това става в страна, начело на която само преди половин век е стоял такъв вожд като Бисмарк!
Предвид на тези настроения на буржоазията и предвид на това, че правителството реши да пощади марксистите, съдбата на каквато и да било активна съпротива в Рур през 1923 г. беше предварително решена. Да водим борба против Франция, имайки смъртни врагове в своите собствени редове, беше чисто безумие, показната борба, която тогава предприеха, беше чисто фокусничество. Тя беше предназначена само, за да удовлетвори донякъде националистическите елементи в Германия, да успокои „кипящата народна душа“ и просто да измами слабо изкушените. Ако тези господа наистина вярваха в това, което правят, те не биха могли да не разберат, че силата на народа е преди всичко не в неговото оръжие, а в неговата воля за борба и че преди да побеждаваш външния враг, е необходимо да унищожиш вътрешния. Иначе тежко на този народ, който не е победил още в първия ден на борбата. Ако вътрешният враг не е унищожен, то щом на хоризонта се покаже първата сянка на възможно поражение във външната борба, той ще надигне глава, ще разложи нашата собствена сила и ще помогне на външния враг окончателно да ни победи.
Още през пролетта на 1923 г. беше абсолютно ясно как ще свърши всичко това. Нека не ни казват, че военният успех на нашата борба против Франция е бил под голям въпрос. Ако резултатът от германския подем и нашето изказване против завземането на Рурския басейн от французите беше само унищожаването на марксистите вътре в Германия, то и тогава би могло да се каже, че успехът е на наша страна. Ако Германия беше освободена от тези смъртни врагове на цялото й съществуване и цялото й бъдеще, то такава Германия щеше да представлява сила, която никой в света не би могъл вече да задуши. В деня, когато Германия съкруши марксистите, тя в действителност ще хвърли своите вериги завинаги. Тъй като никога в историята врагът не ни е побеждавал със собствени сили, винаги сме загивали само благодарение на собствените си грехове, благодарение на престъпните усилия на враговете в нашите собствени редове.
Тогавашното немско правителство не намери в себе си сили за този героичен акт. От това неизбежно произтича, че му се наложи да тръгне по първия път, т.е. да предостави всичко на хода на нещата, без да предприема абсолютно нищо.
Но това не е всичко. Небето подари на нашия народ в този момент „великия“ държавен деятел г. Куно. Този човек ни ю по професия, нито толкова повече по рождение беше държавен деятел или политик. Беше съвсем случаен човек, оказал се подходящ само за определени нужди. Всъщност, той беше обикновен търговец. И именно последното обстоятелство струваше на Германия особено скъпо, защото този политиканстващ търговец и към големите въпроси на политиката подходи именно като към комерческо предприятие.
Франция завзе Рурския басейн. С какво е богат този басейн? С въглища! Значи Франция завзе Рурския басейн заради въглищата. Така разсъждаваше този „държавен“ деятел. И ето, г. Куно се натъкна на „гениалната“ мисъл да организира стачка, та французите да не могат да получат въглища. Всички предприятия на французите, разсъждаваше г. Куно, тогава ще бъдат нерентабилни и в един прекрасен ден французите сами ще ни очистят Рурския басейн. Приблизително такъв беше ходът на мислите на този „виден“, „национален“, „държавен деятел“, който излизаше тогава с речи пред „своя народ“ в Щутгарт и в редица други места, като народът с щастлива физиономия изслушваше дълбокомислените открития на своя „вожд“.