Но за да се организира стачка, беше необходимо да се обърне към марксистите, тъй като в стачката трябваше да участват работниците. Щом като е така, трябваше да се създаде единен фронт на работниците с всички останали немци. Е, а работник в представите на такъв буржоазен държавен деятел винаги се отъждествява с марксиста. Трябваше да се видят възторжените физиономии на буржоазните политици, когато изслушваха този гениален лозунг на „вожда“. Куно в техните очи беше забележителен национален деятел, просто гений. Най-после те получиха този вожд, когото през цялото време бяха търсили! Мостът към марксистите беше построен, „националните“ мошеници сега удобно можеха да се драпират в тогата на патриотизма, протягайки на практика ръка на интернационалните изменници на отечеството. Господа марксистите, разбира се, охотно подкрепиха тази тактика. На г-н Куно марксистите му трябваха, за да може да създаде своя „единен фронт“, а на марксистките главатари им трябваше г-н Куно, защото чрез него можеше да спечелят парички. Ето защо двете страни можеха да бъдат доволни. Куно постигна своя „единен фронт“, състоящ се, от една страна, от национални дърдорковци, а от друга, от антинационални мошеници. А интернационалните лъжци можеха сега на държавна сметка да изпълняват своята „висока“ мисия за разрушаване на националното стопанство, получавайки за това специална заплата от държавната хазна. Идеята да се спаси нацията чрез платена всеобща стачка беше наистина безсмъртна идея. Още по-безсмъртен беше този лозунг, посрещнат с ентусиазъм от всички, включително най-равнодушните към политиката невежи.
Че народът не може да бъде освободен чрез молби и унижения, беше повече или по-малко общоизвестно. Но че народът не може да бъде освободен и чрез лентяйска стачка, предстоеше да се докаже на г-н Куно чрез специалния исторически пример. Ако вместо призив към платена стачка г-н Куно беше призовал тогава немците да поработят извънредно в полза на нацията само някакви си два часа, то цялото това мошеничество с „единния фронт“ би се разсеяло като дим още на третия ден. Народите се освобождават не чрез безделие, а чрез тежки жертви.
Тази пасивна съпротива, разбира се, не можеше да продължи дълго. Само абсолютно чужд на военното дело човек може да си въобрази, че такива смешни средства могат да накарат да се оттеглят армиите на окупаторите. А какво друго предназначение можеше да има в действителност подобна „акция“, струваща милиарди и коренно подкопала паричната система на страната?
Когато французите се убедиха, че цялата съпротива на немците се свежда само до тези смешни мероприятия, те абсолютно се успокоиха и започнаха да се устройват в Рурския басейн като у дома си. На времето ние сами показахме на французите примери как да превеждат в спокойствие гражданското население на окупираните територии, ако това население започва да причинява сериозни неприятности на окупационните власти. Нали преди девет години ние много бързо се справихме с партизанските банди на белгийците и доста лесно убедихме белгийското гражданско население, че при наличието на немски окупационни отряди на белгийска територия, за него е много опасно да се свързва с партизаните. Ако прословутата пасивна съпротива действително беше се сторила опасна на Франция, нейните окупационни армии само за няколко дни с лекота биха сложили край на това детинско предприятие.
На пръв поглед преди всичко беше необходимо да си зададем въпроса: а какво ще правим, ако нашата пасивна съпротива действително подейства на нервите на противника и той реши да прибегне до кървава физическа разправа? Ще продължим ли и тогава да оказваме съпротива? Ако да, то ние така или иначе трябва да се решим да се подложим на най-тежки кървави преследвания. В този случай стигаме до същото, до което бихме стигнали при активна съпротива, хе. до необходимост от истинска борба. Каквато и да било пасивна съпротива има вътрешен смисъл само тогава, когато зад него стои решителност в случай на необходимост да се прибегне и до открита борба или поне до прикрита партизанска война. За да бъде такава борба сериозна, е необходима сигурност във възможността за успех. Една обсадена крепост, загубила надежда, че ще й де удаде да прогони обсаждащите с това вече на практика се е предала на неприятеля, особено ако противникът обещава да запази живота на обсадените. Тогава обсадените винаги ще предпочетат тази примамка пред смъртта, която ги очаква в случай, че продължат да се съпротивляват. Щом обсадената от враговете крепост загуби вяра, че ще й дойдат на помощ и ще я освободят, силата на обсадените вече е сломена.