Ето защо пасивната съпротива в Рур можеше да бъде успешна и въобще би имала някакъв смисъл, само в случай, че ние в това време готвехме фронт за активна борба. В този случай нашият народ би могъл да направи чудеса. Ако всеки немец в окупираните части знаеше, че родината готви армия от 80 или 100 дивизии, тогава пътят на френските окупационни войски действително не би бил покрит с рози. Хората са склонни да принасят жертви само тогава, когато могат действително да очакват успех, а не тогава, когато безцелността на тези жертви е очевидна.
Имахме пред себе си класически случай, когато ние, националсоциалистите, трябваше по най-решителен начин да се изкажем против подобен национален лозунг. И ние изпълнихме своя дълг. През тези месеци аз лично бях подложен на многобройни нападки от страна на хора, чиито национални убеждения представляваха само някаква смесица от явна глупост и празни фрази. Всички тези господа крещяха, само защото тяхното чувство бе приятно гъделичкано от съзнанието за безопасността от патриотични викове в дадената обстановка. Смятах този жалък единен фронт за смешна нелепост. Историята показва, че бях съвсем прав.
Когато касите на профсъюзите достатъчно се напълниха за сметка на деянията на г-н Куно и когато пасивната съпротива наближи онази граница, отвъд която трябваше да се решим от просто безделие да преминем към активно нападение, червените хиени внезапно дезертираха от общонационалното стадо овни и още веднъж се показаха такива, каквито винаги са били. Покрил главата си с позор, г-н Куно се върна към своите търговски кораби; а Германия получи още един ценен урок и загуби още една голяма надежда.
Чак до края на лятото много наши офицери /това бяха във всеки случай не най-лошите елементи/ все още не вярваха в душата си, че е възможен такъв позорен изход от цялото начинание. Всички те се надяваха, че ако не може открито да се въоръжаваме, то Германия поне тихомълком ще направи всичко необходимо, за да превърне това ново нападение на Франция в повратна точка от германската история. В нашите редове тогава имаше доста хора, които продължаваха да възлагат известни надежди поне на войската. И това убеждение беше толкова силно, че оказа голямо влияние върху поведението и особено върху занятията на голяма част от нашата младеж.
След това настъпи моментът на позорното крушение. Сега всички се убедиха, че милиарди бяха хвърлени напразно и че хиляди и хиляди млади немци, които бяха достатъчно глупави, за да приемат на сериозно обещанията на ръководителите на държавата, за загинали напразно. Чудовищната позорна капитулация предизвика взрив от възмущение от страна на нещастния народ, който се убеди, че са го предали. Именно по това време в милиони глави съзря здравото убеждение, че може да спаси положението само радикално премахване на цялата господстваща система.
В този момент безсрамното предателство на интересите на отечеството беше очевидно за всички; а от друга страна стана очевидно, че създалото се икономическо положение неизбежно обрича нашия народ на бавна гладна смърт. Цялата обстановка беше узряла, както никога. Тя повелително изискваше именно радикално решение на въпроса. Сега на всички беше ясно, че съвременната германска държава е потъпкала всяка вяра във всичко свято, че се е надсмяла над правата на своите граждани, че е измамила милиони свои предани синове, открадвайки от други милиони свои граждани последната стотинка. На всички беше ясно, че такава държава на може да разчита на нищо друго, освен на омраза от страна на своите граждани. Най-добре ще обрисувам тогавашното настроение, като цитирам тук заключителния откъс от моята собствена реч на един голям съдебен процес през пролетта на 1924 г.
„Ние се отнасяме съвсем спокойно към присъдата, която ще ни произнесат съдниците от днешната държава. Не е далеч времето, когато историята, тази богиня на висшата справедливост и действителната правда, с усмивка ще скъса вашата присъда и те ни смята да абсолютно и напълно оправдани.“
Но историята освен това ще призове на съд онези, които сега се на власт и се ползват от нея, за да тъпчат закона и правото: тя ще призове на съд онези, които докараха народа до пропаст, онези, които в годината на нещастието на родината поставя I интересите на своето собствена „аз“ над живота на обществото.
Няма да се разпростирам тук за онези събития, които доведоха до 8 ноември 1923 г. и предопределиха този изход на събитията. Не правя това, защото не виждам никаква полза от него за бъдещето и го смятам за съвсем безцелно в дадения момент. Защо да чоплим едва зараснали рани? Защо окончателно да приковаваме тези хора, които дълбоко в душата си, може би също се изпълнени с любов към своя народ, но не ни разбраха и не съумяха да тръгнат по един път с нас!