Научих се да разбирам иврит и именно това обстоятелство ми помогна да различа теоретичното дърдорене на апостолите на учението от реалната им практика. Евреинът говори, за да скрие мислите си или поне да ги завоалира. Истинската му цел трябва да търсим не казаното или написаното, а в старателно скритото между редовете.
За мен дойде времето на най-големия вътрешен прелом, който някога ми се е налагало да преживея. От апатичен „гражданин на света“ станах фанатик на антисемитизма.
Още само веднъж — това беше за последен път — преживях в душата си тежък момент. Когато започнах да изучавам в дълбочина ролята на еврейския народ в световната история, внезапно в мен отново блесна мисълта, че може би, по волята на съдбата, която на нас, бедните хора, остава неизвестна, е предначертана крайната победа именно за този малък народ. Може би този народ, който от памтивека живее на тази земя все пак ще я получи цялата в награда? Имаме ли обективното право де се борим за самосъхранение или то има само субективен аргумент?
Когато окончателно се задълбочих в изучаване на марксизма и със спокойна яснота направих равносметка на дейността на еврейския народ, съдбата сама ми даде отговора си.
Еврейското учение на марксизма отхвърля аристократичния принцип на раждане и на мястото на вечното превъзходство на силата и индивидуалността поставя числеността на масите и мъртвата им тежест. Марксизмът отрича личностната ценност у човека, оспорва значението на народността и расата и по такъв начин отнема на човечеството предпоставките за неговото съществуване и културата. Ако марксизмът станеше основа на целия свет, това би означавало край на всяка система, която си е представял до този момент човешкия ум. За обитателите на нашата планета това би означавало край на съществуването им.
Ако с помощта на марксисткия символ би се отдало на евреина да удържи победа над народите по света, то короната му би станала венец на могилата на човечеството. Тогава планетата ни, както е било преди милиони години, би се носила в ефира, отново пуста и безлюдна.
Вечната природа отмъщава безмилостно за нарушаването на законите й.
Сега съм уверен, че действам напълно в духа на всемогъщия творец: борейки се за унищожението на еврейството, аз се боря за божието дело.
Глава III
Размисли върху политиката през Виенския период
Днес съм убеден, че по правило — без да смятаме изключителните дарования — човек трябва да започне участието си в политическия живот не по-рано от тридесетгодишна възраст. По-рано това не бива да се прави. В преобладаващото болшинство случаи едва на този етап човек си изработва така да се каже общата платформа, от чиито позиции може да определя отношението си към един или друг политически проблем. Едва след като си изработи основите на такъв мироглед и придобие твърда почва под краката си, той може повече или по-малко да изгради твърдата си позиция по злободневните въпроси. Едва тогава този повече или по-малко узрял човек има право да участва в политическото ръководство на обществото.
В противен случай съществува опасност на човек да му се наложи или да променя възгледите си по много съществени въпроси, или да си остане на старите позиции, въпреки че разумът и убеждението отдавна са против тях. В първия случай това е много неприятно за него, тъй като щом сам се колебае, той не може да очаква от привържениците си да му вярват безусловно, както преди. Такъв прелом в ръководителя поставя в безпомощно положение онези, които са го следвали и често ги кара да се срамуват от противника. А във втория случай става това, което се налага да наблюдаваме особено често сега: колкото повече ръководителят губи вяра в това, което казва, толкова по-безсъдържателна и банална става аргументацията му и толкова повече непридирчив е той в избора на средства. Колкото по-малко сега е готов да защитава откровенията си /човек не е склонен за онова, в което е престанал да вярва/, толкова по-настоятелен и чак безочлив е в предявяването на исканията си към своите привърженици. Накрая става така, че той загубва и последните качества на вожд и се превръща в обикновен „политикан“, т.е присъединява се към онези, чиито единствен принцип е безпринципността, съчетана с грубо нахалство и изкуство безсрамно да лъже. А ако такъв все още продължава да ръководи цялото общество, то можете да бъдете предварително убедени, че за него политиката се е превърнала единствено в „героична“ борба да задържи колкото се може по-дълго креслото. Той гледа на парламента като на дойна крава и за себе си, и за семейството си. Колкото повече тази „длъжност“ се харесва на жена му и роднините му, толкова по-упорито ще отстоява мандата си. И той ще възприема всеки, който притежава здрав политически инстинкт, за свой личен враг. Във всяко нововъзникнало движение ще вижда възможното начало на собствения си край. Във всеки по-изявен човек — заплаха за личното си съществуване. По-надолу ще ми се наложи още по-подробно да говоря за тези парламентарни пиявици.