„Националистите“ възприемали като оскърбление, като обида и провокация, когато им казвали, че зданието олицетворява австрийската ирония.
Когато едва навършил двадесет години, за пръв път посетих разкошното здание на Франценсринге, за да присъствам като зрител на заседанието в камарата на депутатите, бях под влияние на най-противоречиви настроения.
Отдавна вече мразих парламента, но разбира се не като учреждение. Напротив, като свободолюбив човек не можех да си представя никаква друга форма на управление. Идеята за каквато и да е диктатура при моето отношение към хабсбургската династия би ми се сторила като престъпление към свободата и разума.
За това не по-малко допринесе и фактът, че в мен, младия човек, който беше много чел вестници, съществуваше несъзнателното преклонение пред английския парламент. Не можех така лесно де се освободя от това чувство. Английската долна камара действаше с такова достойнство /поне нашата преса я показваше в такава светлина/ и това крайно ми импонираше. Можеше ли човек дори да си представи по-възвишена форма от самоуправлението на народа?
Именно за това бях враг на австрийския парламент. Външните прояви на австрийския райхсрат ми се струваха съвършено недостойни на величествения образец. Към това се добавяше и следното.
Съдбините на австрийските немци в Австрия зависеха от позициите в Райхсрата. Преди въвеждането на всеобщо и тайно избирателно право парламентът немците имаха макар и малко мнозинство. Това беше доста съмнително: мнозинството на немците още тогава зависеше от социалдемокрацията, която по всички основни въпроси не беше надеждна и винаги готова да предаде немските интереси, само да не загуби своята популярност сред другите националности. Още тогава социалдемокрацията не можеше да се смята за немска партия, но от момента на въвеждането на всеобщото избирателно право, парламентът не можеше да има числено немско мнозинство. От сега нататък нищо не можеше да попречи на понататъшното немско обезличаване на държавата. Чувството за национално самосъхранение още тогава ми внушаваше съвсем малка симпатия към такова национално представителство, при което интересите на немците са не толкова представени, колкото погазени. Всички тези грехове, както и много други неща, можеха да се припишат не на самата система, а на формите на приложението й в австрийската държава. Тогава аз още вярвах, че ако пак се възстанови мнозинството на немците, няма основание да се възразява принципно против самата представителна система, докато изобщо съществува старата държава.
С такива мисли аз попаднах за пръв път в това свещено здание, в което кипяха страсти. Наистина то ми се стори свещено главно благодарение на изключителната му архитектура. То беше превъзходно произведение на гръцкото изкуство на немска почва. Колко скоро обаче това чувство бе сменено от чувството за възмущение, предизвикано от жалката комедия, която се разигра пред очите ми. Присъстваха няколко стотици господа народни представители, които в момента бяха заети с обсъждането на един на въпрос от важно икономическо значение.
Само този ден ми беше достатъчен, за да получа материал за размисли за няколко седмици.
Идейното съдържание на речите, ако те изобщо можеха да бъдат разбрани, беше наистина на ужасно „ниво“. Някои от господата законодатели изобщо не говореха на немски, а се изразяваха на славянски езици или по-точно на диалект. Това, което знаех от вестниците, сега ми се удаде случай да го чуя със собствените си уши. Това беше жестикулираща, крещяща с различни гласове, полудива тълпа. Пред нея в качеството си на председател стар добродушен чичко с пот на лицето удряше с всички сили звънеца и се обръщаше към господата депутати като ту добродушно, ту увещаващо ги молеше да запазят достойнството на високия форум.
Всичко това предизвикваше в мен само смях.
След няколко седмици пак попаднах в Райхсрата. Картината беше друга, Съвършено неузнаваема. Залата беше съвсем празна. Долу спяха. Няколко депутата седяха на местата си и се прозяваха в лицето един на друг.
Един от тях „ораторстваше“ на трибуната. На председателското място един от вицепрезидентите на Райхсрата и явно скучаеше.
Появиха се първите ми съмнения. Когато имах свободно време все по-често ходех на заседание на Райхсрата и в тишината наблюдавах всичко, което става там. Вслушвах се в речите, доколкото можеха изобщо да се разберат, изучавах повече или по-малко интелигентните физиономии на „избраниците“ на народите, съставящи тази печална държава и постепенно си правех собствените заключения.