Една година спокойни наблюдения беше достатъчна, за да променя коренно предишните си възгледи за това учреждение. Същността ми протестираше сега не само срещу извратената форма, която идеята беше приела в Австрия. Не, сега вече не можех да призная и самия парламент като такъв. До този момент съзирах нещастието на австрийския парламент само в това, че в него липсва мнозинството на немците. Сега вече се убедих, че самото съществуване на това учреждение е обречено.
Пред мен възникнаха редица въпроси. Задълбочено започнах да размишлявам относно демократичния принцип за вземане на решения според мнозинството от гласове като основа на всеки парламентарен строй. Заедно с това доста внимание отделих да изучавам интелектуалните и морални достойнства на народните избраници.
Така изучих и системата, и носителите й.
В продължение на близките няколко години съвсем точно си изясних какво представлява „високоуважаемата“ фигура от новото време — парламентаристът. Изградих си такава представа за него, която впоследствие не се нуждаеше от сериозни видоизменения.
И в дадения случай нагледният метод на обучение, запознанството с реалната действителност ме предпази от опасността да потъна в теорията, която на пръв поглед изглежда толкова съблазнителна, но въпреки това подлежи на разпадане.
Съвременната западна демокрация е спътница на марксизма, който изобщо е немислим без нея. Тя е именно онази почва, върху която израства това чудовище. Нейната най-отвратителна външна проява е парламентаризмът.
Благодаря на съдбата, че и този въпрос постави пред мен във Виена, тъй като се страхувам, че в тогавашна Германия щеше да ми бъде твърде лесно да си отговоря на този въпрос. Ако за пръв път трябваше да открия в Берлин негодността на това учреждение, наричано „парламент“, може би щях да изпадна в обратната крайност. В този случай можех да намеря някои, като че ли добри, подбуди да застана на страната на тези, които виждаха благото на държавата изключително в засилването на централната власт в Германия. Ако това се беше случило с мен, то също щеше да означава до известна степен заслепение, отчуждаване от епохата и хората.
В Австрия не ме грозеше тази опасност.
Тук не беше толкова лесно да изпаднеш от една крайност в друга. Ако в нищо не го биваше парламентът, в нищо не ги биваше и Хабсбургите — при всички случаи е така. Осъждайки „парламентаризма“, по никакъв начин не решаваме проблема. Възникваше въпроса: как да се постъпи? Ако се унищожи Райхсратът, тогава единствената правителствена власт ще остане династията на Хабсбургите, а тази мисъл беше за мен непоносима.
Този доста труден случай ме накара подробно да изуча проблема в неговата цялост. При други обстоятелства едва ли бих се замислял над подобни въпроси в толкова незряла възраст.
Онова, което ми правеше впечатление, беше пълното отсъствие на лична отговорност.
Парламентът приема някакво решение, чиито последствия могат да се окажат съдбоносни. И какво от това? Никой не е отговорен за това и никой не може да бъде подведен под отговорност. Може ли да се смята за отговорност това, че след някой отчаян крах виновното правителство е принудено да си отиде? Или че съответната коалиция от партии ще се разпадне и ще създаде нова коалиция? Или по-нататък, че ще се разпадне палатата?
Нима въобще колебаещо се мнозинство от хора може наистина да носи някаква отговорност? Нима не е ясно, че самата идея на отговорността е свързана с личност? Е, може ли да се направи отговорен самият ръководител на правителството за действия, които са възникнали и са били проведени изключително в резултат на желанието и склонностите на цялото множество от хора?
Нали всички знаем, че задачата на ръководния държавен деец в наше време виждат не толкова в притежаваните от него творческа мисъл и планове, а в умението му да популяризира идеите си сред стадо магарета и глупаци и след това да изпроси от тях милостиво съгласие за провеждане на плановете си.
Нима, въобще, може да се подходи към държавен деец с критерия, че той е длъжен в такава степен да притежава талант в разубеждаването на масите, в каквато притежава и способността да приема мъдрите решения и планове за държавата?
Нима всяко гениално действие в света не е нагледен протест срещу инертността на масите?
И какво трябва да направи един държавен деец, на който не му се е удало с ласкателство да завоюва благоволението на тълпата?
И какво му остава — да купи това благоволение?
Или, имайки предвид глупостта на съгражданите си, трябва да се откаже от провеждането на онова, което счита за жизнено необходимо? Или трябва да си отиде? Или въпреки всичко да остане?