Непосредствено след войната от 1866 г., завършила за Австрия с тежко поражение, домът на хабсбургската династия е бил увлечен от идеята за военен реванш. На сътрудничеството с Франция попречила само историята с неудачната експедиция на Макс в Мексико.
Отговорността за тази експедиция възложили главно на Наполеон III и изключително се възмущавали, че французите я оставили на произвола на съдбата. И все пак Хабсбургите се намирали в изчаквателна позиция. Ако войната в периода 1870–1871 г. не беше се превърнала в непрекъснато победоносно шествие на Прусия, то виенският двор може би би се опитал да се намеси в кървавата игра и да отмъсти за Садова. Но когато от полетата на битката започнали да пристигат изумителни, приказни и заедно с това напълно точни известия за немските победи, тогава „най-мъдрият“ от монарсите разбрал колко бил неблагоприятен моментът за каквито и да били опити за реванш. Нищо не оставало на Хабсбургите освен да посрещат неприятностите с усмивка.
Но героичните победи в периода 1870–1871 г. направили още едно велико чудо. Промяната на позицията на Хабсбургите никога не се определяла от подбудите на сърцето, а се диктувала само от печалната потребност. Що се касае до немците в Австрия, то за тях победите на немското оръжие били истински празник. С дълбоко въодушевление и ентусиазъм австрийските немци наблюдавали как великата мечта на бащите им отново се превръщала в прекрасна реалност.
Защото не трябва да се заблуждаваме: наистина национално настроените австрийски немци веднага след Кьонигрец са видели, че в тези тежки и трагични моменти се създавала необходимата предпоставка за възраждане на новата държава, която би била свободна от гнилотворното разлагане на стария съюз. Австрийските немци чувствали съвсем осезателно на гърба си, че династията на Хабсбургите е завършила своето историческо предназначение и че създаващата се сега нова държава би трябвало да си търси император, наистина достоен за „короната на Рейн“. Те толкова повече благославяли бъдещата съдба, защото в германския император виждали потомъка на Фридрих Велики — този, който през тежките години е показал на народа пътя към великия подем и който навеки е записал една от най-светлите страници в историята.
Когато след приключването на великата война Хабсбургите решили да продължат борбата против „своите“ немци /чието настроение е било напълно очевидно/, австрийските немци организирали такава могъща съпротива, каквато още не познавала най-новата немска история. В това нямало нищо чудно, тъй като народът чувствал, че пълното унищожаване на немското влияние неизбежно било логично последствие от политиката на славянизация.
На първо време станало така, че национално и патриотично настроените били принудени да станат бунтовници.
Бунтовници не срещу нацията или държавата като такава, а срещу онова управление на страната, което, по дълбокото убеждение на въстаналите неизбежно, щяло да доведе до гибелта на немската народност.
За първи път в най-новата история на немския народ нещата се стекли така, че любовта към отечеството и към народа се оказали в конфликт с династичния патриотизъм, както бил по-рано разбиран.
Една от най-огромните заслуги на общонемското национално движение в Австрия през 90-те години било онова, което то доказало: само онази държавна власт има право на уважение и поддръжка, която изразява стремежите и чувствата на народа или поне не му вреди.
Не може една държавна власт да бъде самоцел. Ако обаче това е така всяка тирания в нашия греховен свят би се оказала завинаги неприкосновена и свещена.
Когато правителството употребява всички средства, с които разполага, за да води целия народ към гибел, тогава не само право, но и задължение на всеки народен син е да се бунтува.
Въпросът за това, къде може да се говори за подобни казуси, се разрешава не с теоретични дискусии, а със сила и успех.
Всяко правителство, разбира се, ще настоява да съхрани държавния си авторитет, колкото и лошо да изразява стремежите на народа и да го предава наляво и надясно. Какво остава да направи истинският изразител на народните надежди и стремежи? Инстинктът за самосъхранение в този случай ще подскаже на народното движение, че в борбата за свобода и независимост би трябвало да се приложат и онези средства, с помощта на които самият противник се опитва да удържи победа. От това излиза, че борбата ще се води с „легални“ средства до момента, до който правителството действа в легални граници, но движението няма да се изплаши от нелегални средства за борба, щом поробителите на народа също прибягнат до тях.