Да говориш пред такава аудитория направо означава да си хабиш приказките. Наистина няма никакъв смисъл от това. Резултатът ще бъде нищожен.
Така и ставаше. Депутатите от немската национална партия можеха да говорят да пресипване, но техните речи не оказваха никакво влияние.
А пресата или мълчеше, или така изопачаваше речите им, че не можеше да се улови никакъв смисъл, а понякога те се поднасяха в такъв изопачен вид, че общественото мнение си създаваше много лоша представа за намеренията на новата буржоазия. Каквото и да говореха отделните депутати, широката публика научаваше само това, което можеше да се прочете във вестниците. А „изложението“ на тези речи в пресата беше такова, че те изглеждаха една безсмислица, та дори и по-лошо. И така непосредствената аудитория се състоеше от някакви си петстотин парламентаристи. С това се изчерпва всичко. Но друго беше най-лошото.
Общонемското национално движение можеше да разчита на успех, само ако от самото начало бе разбрало, че ставаше дума не просто за създаване на нова партия, а за изработване на нов мироглед. Само с нов мироглед можеше да се намерят сили, за да се победи в тази исполинска борба. За ръководството на такава борба бяха нужни най-светлите, най-мъжествените умове.
Ако борбата за даден мироглед не се ръководи от самопожертвователни герои, то много скоро движението ще остане и без редови бойци. Който се бори за собственото си съществуване, той почти няма какво да даде на обществото.
За да се създадат тези предпоставки, необходимо е всеки да разбира, че привържениците на новото движение могат да очакват чест и слава едва в бъдеще, а в настоящето движението не може да даде никакви лични облаги. Колкото повече дадено движение раздава постове и длъжности, толкова по-съмнителни хора се устремяват към него. Ако тази партия има голям успех, то търсещите облаги политически пришълци ще я задръстят до такава степен, че старият честен партиен работник понякога просто няма да може да я познае, а те ще го отхвърлят като вече ненужен и „непризван“. Това означава, че „мисията“ на такова движение вече е изчерпана.
Щом немското национално движение свърза съдбата си със съдбата на парламента в него вместо вождове и борци, се оказаха „парламентаристи“. По този начин немската национална партия стигна равнището на обикновените политически партии и загуби необходимата й сила да върви с ореола на мъченицата срещу трагичната съдба. Вместо да организират борбата, на партийните деятели сега им оставяше само да държат речи и да водят преговори. И какво — този нов парламентарист за кратко време стигна до мисълта, че неговото най-висше /и с по-малък риск/ задължение е защитата на новия мироглед с така наречените „духовни“ средства на парламентарно красноречие, и, че това при всеки случай е по-спокойно, отколкото с риск за живота си да се хвърля в борба с неизвестен изход, която не можеше да доведе до нищо добро.
Докато вождовете седяха в парламента, привържениците на партията извън стените му очакваха чудеса, а тези чудеса не се случваха и, разбира се, не можеха да се случат. Онова, което самите депутати говореха, в никакъв случай не съответстваше на очакванията на избирателите. Това беше напълно разбираемо, тъй като враждебната преса правеше всичко възможно, за да попречи на народа да си създаде правилна представа за изявите на депутатите от немско-националната партия в парламента.
В същото време протичаше и друг процес. Колкото повече народните представители придобиваха вкус към по-меките форми на „революционна“ борба в парламента и ландтага, толкова по-малко се оказваха готови да се върнат към широките народни слоеве и отново да се заемат с по-опасната просветителска дейност. Масовите народни събрания все повече отстъпваха на заден план, а между другото това е единственият път, който дава възможност за непосредствено въздействие върху масите и по този начин завоюване на значителна част от народа на своя страна.