Причините за неочакваната борба на новата партия срещу Рим бяха следните:
Когато Хабсбургската династия окончателно реши да превърне Австрия в славянска държава, всички средства за това й се сториха добри. За прокарването на тази нова „държавна“ идея безсъвестната династия включи в действие и религиозните учреждения. Тя започна да използва и чешките свещеници, като виждаше в тях едно от подходящите оръдия за славянизация на Австрия.
Това ставаше приблизително така: в чисто немските общини се назначаваха за свещеници чехи. Последните провеждаха систематично и неотклонно чешка политика, като поставяха интересите на чехите над интересите на църквата. По такъв начин чешките енории ставаха центрове за намаляване влиянието на немците в страната.
Немското духовенство за съжаление се оказа напълно безсилно да се противопостави на това. То беше неспособно не само да поведе аналогична настъпателна кампания, но не беше и в състояние дори да се отбранява. Така удариха немците в тила. Злоупотребата с религията, от една страна, неспособността да се окаже каквато и да е била съпротива — от друга, накараха немците бавно, но непрекъснато да отстъпват.
Така стояха нещата в малката политика. Но и в голямата положението беше същото. Антинемските опити на Хабсбургите не срещаха отпор и във висшето духовенство. Защитата на най-елементарните права на немците все повече отстъпваше на заден план.
Оформяше се общо впечатление, че става дума за съзнателно и грубо потъпкване на интересите на немския народ, което се извършваше от католическото духовенство.
Получаваше се така, че църквата не само обръщаше гръб на немския народ, но направо преминаваше на страната на враговете му. А Шенерер смяташе, че главната причина за всичко това е в ръководството на католическата църква, която се намираше извън Германия. Според него от това произтичаше враждебното отношение на ръководните кръгове на католическата църква към упованията на народа.
Така наречените културни проблеми отстъпваха почти изцяло на заден план, както и всичко в тогавашна Австрия. За немското национално движение тогава решаващо беше не отношението на католическата църква, да речем, към науката или към нещо друго, а най-вече и преди всичко факта, че тя не защитава правата на немския народ, а постоянно толерира домогванията и алчността на славяните. Георг Шенерер беше последователен човек, той не оставаше нищо недовършено. Започна кампания срещу църквата, напълно убеден, че само по този начин ще може да спаси немския народ. Движението за освобождаване от влиянието на римската църква му се струваше най-верния път към целта, онзи мощен снаряд, който беше насочен към вражеската крепост. Ако този удар се окажеше победоносен, това щеше да означава, че и в Германия е сложен край на трагичния разкол в църквата и че вътрешните сили на германската империя и на цялата немска нация ще спечелят благодарение на това извънредно много.
За съжаление нито предпоставките, нито изводите му бяха правилни. Наистина, че съпротивителната сила на немското католическо духовенство в националната борба беше несравнимо по-малка от съпротивителната сила на колегите им от различен от немския и преди всичко от чешки произход.
Само невежи не можеха да разберат, че на немското духовенство и наум не му идва действително да се заеме със смелата защита на немските интереси.
Но само заслепените можеха да не разберат, че причините за това обстоятелство се крият преди всичко в нас, немците: това е нашата така наречена „обективност“, нашето равнодушно отношение към проблемите на народността, както впрочем и към някои други проблеми.
Чешкото духовенство се отнася напълно субективно към своя народ и „обективно“ към съдбата на църквата. Немският свещеник обратно: той е предан субективно на църквата и абсолютно „обективен“ към нацията си. Това явление за нещастие наблюдаваме сред нас и в хиляди други случаи.
Това съвсем не е наследство от католицизма. Не, тази тъжна черта разяжда почти всички институции у нас, особено държавните и духовните.
Помъчете се само да сравните как се отнася нашето чиновничество към опитите за национално възраждане и как при аналогични обстоятелство би се отнесло чиновничеството на някой друг народ. Или погледнете как се отнася нашето офицерство към въжделенията на нашата нация. Нима можете да си представите, че офицерството на някоя друга страна в света би заело такава позиция и би се прикривало под фразите за „авторитета на държавата“. А тези фрази през последните пет години станаха нещо съвсем естествено и дори похвално. А вземете и еврейският въпрос. Дори и католиците и протестантите заемат по отношение на него позиция, която явно не съответства нито на въжделенията на народа, нито на действителните потребности на религията. Опитайте се да сравните позицията на еврейския равин по отношение въпросите, имащи и най-малко значение за еврейството като раса, с позициите на грамадното общество от нашето духовенство — независимо дали е католическо или протестантско.