Така че и тук, в областта на културните проблеми или проблемите на изкуството австрийската държава показваше всички признаци на застой или поне загуба на всякакво поне малко сериозно значение за немската нация. Това можеше да се каже най-вече за архитектурата. Най-новото строително изкуство не можеше да има кой знае какви сериозни успехи в Австрия само заради това, че след завършване на постройката на Ринг във Виена нямаше кой знае какви големи строежи, които можеха да сравняват с германските планове.
Така моят живот ставаше все повече и повече двойствен: разумът и ежедневната действителност ме принуждаваха да остана в Австрия и тук да мина през тежката, но полезна житейска школа. Сърцето ми беше в Германия.
Колкото повече ме завладяваше тягостното, угнетяващо недоволство, толкова повече се убеждавах във вътрешната празнота на австрийската държава, толкова по-ясно ми ставаше, че тя не бива да се спасява, защото ще носи само нови нещастия на немския народ.
Бях убеден, че тази държава е способна да причинява само препятствия и притеснения на всеки действително достоен син на немския народ и, обратно, е способна да поощрява всичко, което не е немско.
Стана ми противен целия този расов конгломерат на австрийската столица.
Този гигантски град започна да ми се струва нещо като въплъщение на кръвосмесителен грях.
От ранна възраст говорех на диалект, на който говорят в Долна Бавария. Не можах да се отуча от него, а така и не усвоих виенския жаргон. Колкото по-дълго живях в този град, толкова повече ненавиждах тази хаотична смесица от народи, разяждаща стария център на немската култура.
Самата мисъл, че държавата може да се запази още задълго, ми беше просто смешна.
Тогава Австрия приличаше на старинна мозайка от мънички разноцветни камъчета, започнали да се разпръскват, защото циментът, който ги съединяваше, с времето беше изсъхнал и изветрял. Докато не пипаш такова художествено произведение, то продължава да ти изглежда живо. Но при най-малкия тласък, цялата мозайка се пръска на хиляди дребни парченца. Въпросът беше единствено в това, откъде точно ще дойде този тласък.
Моите чувства никога не са били на страната на австрийската монархия, а винаги на страната на германската империя. Ето защо разпадането на австро-унгарската държава за мене можеше да означава само началото на избавлението на немската нация.
Поради това все повече ме изпълваше непреодолимо желание да замина там, където от най-ранна младост ме зовяха тайни копнежи и тайна любов.
Надявах се, че в Германия ще стана архитект, ще си завоювам име и честно ще служа на народа си така, както ми посочи съдбата. От друга страна, исках и да се установя някъде и да започна да работя за това, което отдавна беше обект на горещите ми желания; исках тук да дочакам щастливия момент, когато скъпата ми родина най-сетне ще се присъедини към общото отечество, т.е. към германската империя.
Мнозина и сега не разбират чувството на изгаряща мъка, което преживявах. Но аз се обръщам не към тях, а към онези, на които съдбата и досега отказва това щастие или, постъпвайки по най-жесток начин, ги е лишила от него, след като веднъж са го имали. Обръщам се към онези, които са откъснати от родния си народ и са принудени да водят борба дори за свещеното право да говорят на своя език; към онези, които са подлагани на гонения и преследвания за елементарната преданост към отечеството си, които в тежката си мъка насън и наяве бленуват за щастливия миг, когато родната им майка отново ще ги притисне до сърцето си. Ето към кого се обръщам и зная, че те ще ме разберат.
Само онези, които от собствен опит знаят, какво значи да си немец и нямат възможност да принадлежат към гражданите на любимото си отечество, ще разберат колко дълбока е тъгата на хората, откъснати от родината си, как непрекъснато се терзае душата им. Тези хора не могат да бъдат щастливи, да се чувстват удовлетворени, те ще се измъчват до мига, когато най-сетне ще се отвори вратата на бащината къща, единствено където могат завинаги да получат мир и покой.
Виена беше за мен най-тежката, но и най-солидната школа на живота. Пристигнах за пръв път в този град почти юноша и го напусках с тежки мисли като напълно оформен зрял човек. Виена изгради основите на мирогледа ми. Тя ме научи да намирам правилния политически подход към ежедневните въпроси. За в бъдеще ми остана само да разширявам и допълвам мирогледа си, да се отказвам от основите му — не ми се наложи.
Едва сега аз самият мога да си направя ясна равносметка какво голямо значение са имали за мен тогавашните години на учение.