За първи път в живота си сега започнах редовно да се интересувам от опитите, които са направени в нашата история, да се унищожи тази световна чума.
Започнах да изследвам епохата на изключителния закон на Бисмарк срещу социалистите, подробно изучавах какви планове си е поставял Бисмарк, как именно е водил борбата и какви са получените резултати. Постепенно по всички тези въпроси си изработвах напълно оформен възглед. Лично на мен в продължение на целия ми живот не ми се наложи да променя възгледите си ни най-малко. По това време още веднъж си изясних връзката между марксизма и еврейството.
По-рано във Виена Германия ми се струваше като непоколебим колос. За съжаление сега в мен понякога възникват известни съмнения. В тесен кръг от приятели се бунтувах срещу немската външна политика, атака също и срещу онова невероятно лекомислие, с което по моему тогава се отнасяха към най-важния проблем — към марксизма. Изобщо не можех да разбера как е възможно толкова сляпо да се върви към огромни опасности — самият марксизъм не ги пазеше в тайна. Още тогава в тесен кръг настойчиво предупреждавах, както сега го правя пред голяма аудитория, за успокояващия лозунг за глупаците и страхливците, че „няма за какво да се боите от нас“. Подобна умствена чума веднъж вече разруши една огромна държава. Германия не може да прави изключение, тя е подвластна на същия закон, както и цялото човешко общество.
В продължение на 1913–1914 г. ми се наложи в различни кръгове /много от тези хора и сега останаха верни на Националсоциалистическото движение/ за първи път да изкажа убеждението си, че главният въпрос с решаващо значение за съдбата на германската нация е въпросът за унищожението на марксизма.
В трагичната политика на Тройния съюз виждах само едно от последствията на разрушителната дейност на марксизма. Най-ужасното беше, че тази отрова е проникнала абсолютно незабележимо и отравяше цялата основа на икономическото и политическо развитие. Хората, които се подлагаха на действието на тази отрова, често даже и не забелязваха, как волята и действията им са пряк резултат на марксистката пропаганда, която всички те рязко осъждаха на думи.
По това време вътрешната деградация на немския народ отдавна вече беше започнала. На както често се случва в живота, хората изобщо не си даваха сметка за това, кой е истинският виновник за разрушаването на благополучието им. От време на време се поставяха всевъзможни диагнози на болестта, но при това редовно се смесваха формите на проявление на болестта с причинителите й. Доколкото хората не желаеха или не умееха да разберат действителните причини за заболяването, дотолкова цялата така наречена борба срещу марксизма се превръщаше само в знахарство и шарлатанство.
Глава V
Световната война
В периода на незрялото ми юношество нищо не ме огорчаваше толкова, колкото обстоятелството, че съм се родил във време, станало епоха на търгаши и държавни чиновници. Струваше ми се, че страстите на историческите събития улегнаха, че бъдещето принадлежи само на така нареченото „мирно съревнование на народите“, т.е. най-обикновени взаимни търговски измами при пълното изключване на насилствени методи за защита. Отделните държави все повече започнаха да приличат на обикновени търговски предприятия, които се конкурират взаимно, ограбват си взаимно клиентите и инвеститорите и изобщо с всички средства се стараят да си поставят един на друг крак, при това провиквайки се на всеки кръстопът за честността и невинността си. В разцвета на незрялото ми юношество ми се струваше, че тези нрави ще се запазят задълго /нали затова всички си мечтаха/ и че постепенно целият свят ще се превърне в един огромен универсален магазин, чиито помещения ще бъдат украсени вместо с паметници с бюстове на най-големите мошеници и най-глупавите чиновници. Купувачите ще бъдат англичани, търговският персонал — немци, а в ролята на собствениците ще се обрекат да се жертвуват евреите. Нима неслучайно самите евреи винаги се признавали, че тяхната дейност е не да заработват, а само да „плащат“, да и към това повечето от тях владеят много езици.
В този си незрял период честичко си мислех — защо не се родих сто години по-рано. Ех! Можех да се родя, да кажем, поне в епохата на освободителните войни, когато човек без да се „занимава с нещо“, сам по себе си нещо е струвал. Така често си тъгувах по повод на, както ми се струваше, късната ми поява на бял свят и виждах незаслужения удар на съдбата в това, че така ще ми се наложи да изживея живота си сред „тишина и ред“. Както виждате, аз още от младини не бях „пацифист“, а всички опити да ме възпитат в дух на пацифизъм бяха напразни. Като мълния блесна пред мен надеждата за бурската война. От сутрин до вечер поглъщах вестници, следейки за всички телеграми и отчети, и бях щастлив, че на мен, макар и от далече, ми се отваря възможност да следя тази героична борба.