Щом като чух в Мюнхен за покушението над австрийския ерцхерцог, две мисли пронизаха мозъка ми: първо, че сега войната стана неизбежна и, второ, че при така стеклите се обстоятелства хабсбургската държава е принудена да остане вярна на Германия. Преди най-много се страхувах от това, че Германия ще бъде въвлечена в последна сметка заради Австрия във войната и въпреки това Австрия ще остане настрана. Можеше да се случи така, че конфликтът да започне не непосредствено заради Австрия и тогава хабсбургското правителство може би ще се опита по вътрешнополитически мотиви да се скрие в храстите. А ако самото правителство е решило да остане вярно на Германия, славянското мнозинство в държавата все едно ще започне да саботира това решение; то по-скоро е готово да разбие на парченца цялата държава, отколкото да позволи на Хабсбургите да останат верни на Германия. През юли 1914 г. събитията за щастие се развиха така, че подобна опасност беше премахната. Волю-неволю на старата австрийска държава й се наложи да се включи във войната. Собствената ми позиция беше напълно ясна. Според мен борбата започваше не заради това дали Австрия ще получи някакво удовлетворение от страна на Сърбия. По-моему войната се провеждаше заради самото съществуване на Германия. Ставаше въпрос за това дали да съществува или не германската нация; ставаше въпрос за нашата свобода и бъдеще. Сега се налагаше да се извади меч от държавата, създадена от Бисмарк. Младата Германия трябваше отново да докаже, че е достойна за завоеванията, които бяха извоювани от прадедите ни в героична борба в епохата на битките при Вейсенбург, Седан и Париж. Ако в предстоящите битки народът ни се прояви на висота, тогава Германия окончателно ще заеме най-видното място сред великите държави. Тогава и само тогава Германия ще се превърне в несъкрушима опора на мира, а децата ни няма да бъдат принудени да не си дояждат заради призрака, наречен „вечен мир“.
Колко пъти в юношеството си мечтаех най-накрая да дойде времето, когато ще мога да докажа на дело, че моята преданост към националните идеали не е празна илюзия. Често смятах за грях, че викам „ура“, нямайки за това, може би, вътрешно право. Да викаш „ура“, според мен, има моралното право само онзи, който поне веднъж се е изпитал на фронта, където на никой вече не му е до шеги и където неумолимата ръка на съдбата старателно преценява искреността на отделния човек, даже и на цели народи. Сърцето ми се преизпълваше с горда радост, че сега, най-накрая, ще мога да се изпитам. Колкото пъти пях на глас „Дойчланд юбер алес“, толкова пъти крещях дълбоко от сърцето си „да живее!“ и „ура!“. Сега считах за свое пряко задължение пред всевишния и пред хората да докажа на дело, че съм искрен докрай. Отдавна вече реших за себе си, че щом дойде войната, (а че тя ще дойде, бях абсолютно сигурен), ще оставя настрана книгите. Знаех, че от началото на войната мястото ми ще бъде там, където ми посочи вътрешният глас.
Отпътувах от Австрия преди всичко от политически съображения. Същите политически съображения изискваха сега от мен, когато започна войната, да заема мястото си на фронта. Отидох на фронта не за да се сражавам за хабсбургската държава, но във всяка минута бях готов да отдам живота си за моя народ и за онази държава, която олицетворява съдбата му.
На 3 август 1914 г. подадох заявление на Негово величество крал Людвиг III с молба да ме приеме като доброволец в един от баварските полкове. В канцеларията на Негово величество през тези дни имаше, разбира се, големи разправии; зарадвах се още повече, когато на следващия ден получих отговор на молбата си. Помня как с треперещи ръце разтварях плика и четях с душевен трепет резолюцията за удовлетворяване на молбата ми. Възторгът и чувството ми на благодарност нямаха край. След няколко дни облякох войнишката униформа, която ми се наложи след това да нося почти 6 години подред.
Сега за мен, както за всеки немец, започна най-великата и най-забележителната епоха от съществуването на Земята. Всичко изминало отстъпи на десети план в сравнение със събитията от тези невиждани досега битки. Сега, когато се навършва едно десетилетие от деня на тези велики събития, си спомням тези дни с велика скръб, но и с велика гордост. Щастлив съм и съм горд, че съдбата беше милостива към мен, че ми беше писано да участвам във великата героична борба на моя народ.
Ясно си спомням, като че ли беше вчера, как за първи път се появих сред скъпите ми другари във военна екипировка, после как нашият отряд марширува за първи път, след това военните ни упражнения и най-накрая отправянето ни на фронта.