Както и много други, ме угнетяваше през това време само една мъчителна мисъл: няма ли да закъснеем? Тази мисъл направо не ми даваше мира. Опиянявайки се от всяка вест за нова победа на немското оръжие, заедно с това тайно страдах от мисълта да не би лично аз да съм закъснял за фронта. Та нали с всяка нова вест за победа опасността от закъснение ставаше все по-реална.
Най-накрая дойде бленувания ден, когато напуснахме Мюнхен, за да се отправим натам, накъдето ни зовеше дълга. За последен път гледах брега на Рейн и се прощавах с нашата велика река, за чиято защита всички сега станаха синове на нашия народ. Не, няма да позволим на стария враг да оскверни водите на тази река! Сутрешната мъгла се беше разсеяла, показа се слънцето и освети околността, и ето от всички гърди гръмна великата стара песен „Вахт ам Рейн“. Пяха всички до един в дългото ни безкрайно пътуване. Сърцето ми трептеше като на уловена птичка.
След това си спомням влажната студена нощ в Фландрия. Вървим мълчаливо. Щом като започна да се развиделява, чуваме първия железен „привет“. Над главите ни с трясък експлодира снаряд; отломъците падат съвсем наблизо и взривяват мократа земя. Още не е успял да се разсее облака от снаряда и от двеста гърла се раздава гръмко „ура“ в отговор на първия вестител на смъртта. После около нас започва непрестанна пукотевица и грохот, шум и вой, а всички ние трескаво се втурваме напред срещу врага и след кратко време се сблъскваме гърди с гърди на картофеното поле с противника. Някъде отзад далече се разнася песен, след това тя се чува още по-близо и по-близо. Мелодията прескача от една рота в друга. И в момент, когато смъртта ни се струва съвсем близо до нас, родната песен достига и до нас, ние също се включваме и гръмко, победно се носи: „Дойчланд юбер алес“.
След четири дни се върнахме в изходно положение. Сега даже и походката ни стана друга. 16-годишните момчета станаха възрастни. Доброволците от нашия полк, може би, още не са се научили как трябва да се сражават, но те вече можеха да умрат като истински стари войници.
Такова бе началото. По-нататък се проточиха месец след месец, година след година. Ужасите от всекидневната борба изместиха романтиката от първите дни. Първите възторзи постепенно охладняха. Радостният ентусиазъм се замени от чувството на страх от смъртта. Настъпи време, когато всеки започна да се колебае между повелята на дълга и инстинкта за самосъхранение. През тези настроения ми се наложи да премина и аз. Винаги, когато смъртта бродеше наблизо, в мен започваше нещо да протестира. Това „нещо“ се опитваше да внуши на слабото тяло сякаш „разумът“ изисква да се напусне борбата. Всъщност, това не беше разум, а, за съжаление, това беше само страхливост. Тя под различни предлози смущаваше всеки от нас. Понякога колебанията бяха безкрайно мъчителни и само с усилия побеждаваха последните остатъци от съвест. Колкото по-висок ставаше гласът, зовящ за предпазливост, толкова по-съблазнително той нашепваше в ушите ни мисълта за спокойствие и почивка, толкова по-решително ни се налагаше да се борим със себе си, докато накрая гласът на дълга взимаше връх. През зимата на 1915/16 г. на мен ми се удаде окончателно да победя в себе си тези настроения. Волята победи. През първите дни атакувах с възторжено настроение, с шеги и смях. Сега навлизах в боя със спокойна решителност. Но именно последното настроение можеше да бъде устойчиво. Сега бях в състояние да вървя срещу най-суровите изпитания на съдбата без да се боя, че главата или нервите ще откажат да ми служат.
Младият доброволец се беше превърнал в стар закален войник. Тази промяна се осъществи не само у мен, но и в цялата армия. От вечните боеве тя излизаше възмъжала и заякнала. Който не беше в състояние да издържи тези изпитания, него събитията го сломяваха. Само сега можеше наистина да се съди за качествата на армията ни: само сега, след две, три години, в продължение на които армията вървеше от една битка в друга, като през цялото време се сражаваше срещу превъзхождащите сили на противника, понасяйки глад и всевъзможни лишения, само сега виждахме какви безценни качества притежава тази единствена по рода си армия.
Ще изминат столетия и хилядолетия и човечеството, спомняйки си величествените образци на героизъм, все още няма да може да премине мимоходом край героизма на германската армия в световната война. Колкото по-далеч остават в миналото тези времена, толкова по-ярко сияят образите на безсмъртните ни воини като образци на безстрашие. Докато на земята живеят немци, те с гордост ще си спомнят, че тези борци са били синове на нашия народ.