По това време бях войник и не желаех да се занимавам с политика. Да, това време не беше за политика. И сега още съм убеден, че последният общ работник носеше в тези времена повече полза на държавата и родината, отколкото всеки един, да кажем, „парламентарист“. Никога не съм ненавиждал по-силно тези дърдорковци, както по време на войната, когато всеки порядъчен човек, който имаше нещо в душата си, отиваше на фронта и се сражаваше с врага и във всеки случай не се занимаваше с ораторство в тила. Просто ненавиждах всички тези „политици“ и, ако нещата зависеха от мен, щяхме да им даде по една лопата в ръка и щяхме да образуваме от тях един „парламентарен“ батальон на общите работници; нека тогава колкото им се иска да дискутират помежду си — те в крайна сметка не биха навредили и не биха възмущавали честните хора.
И така през този период не желаех и да слушам за политика; въпреки че по отделни злободневни проблеми все пак се налагаше да се изказвам, щом като ставаше дума за проблеми, които касаят цялата нация и имат особено близко отношение към нас, войниците.
През този период две неща дълбоко ме огорчаваха. Една част от пресата непосредствено след първите ни победи започна постепенно, може би, за много даже незабележимо да налива по малко горчилка в общата чаша на народния ентусиазъм. Това се правеше под маската на известно доброжелателство и даже на известна загриженост. Тази преса започна да изразява съмнения по повод на това, че народът ни прекалено шумно приветства първите победи. И какво от това? Вместо да хванат тези господа за дългите им уши и да им запушат устата, за да не посмеят да обиждат борещия се народ, вместо това започнаха навред да говорят, че наистина възторгът ни е прекален, не прави добро впечатление и т.н.
Хората изобщо не разбираха, че ако сега ентусиазмът започне да се колебае, то той няма да може отново да се предизвика по желание. Напротив, упояването от победите трябваше да се поддържа с всички сили. Можеше ли наистина да се спечели войната, която изисква огромно напрежение на всичките душевни сили на нацията, ако я нямаше силата на ентусиазма?
Прекалено добре познавах психиката на широките маси, за да не осъзная, доколко тук са неуместни всички така наречени „естетически“ съображения. Според мен трябва да си луд, за да не правиш всичко възможно за още по-голямо разпалване на страстите — до точката на кипене. Но че хората желаеха още да се намали ентусиазмът, това просто не можех да разбера.
Второ, изключително ме огорчаваше позицията, която през този период заемаха у нас по отношение на марксизма. Според мен това доказваше, че хората нямат ни най-малка представа за това какво пагубно действие причинява тази чума. У нас, като че ли, сериозно са повярвали, че твърдението „при нас повече няма партии“ действително е оказало някакво влияние на марксистите.
У нас не разбираха, че в дадения случай става дума не за партия, а за учение, което изцяло е насочено към разрушаване на цялото човечество. Ами как, та нима са слушали лекции за това „ние“ в проеврейските ни университети. А е известно, че много от нашите високопоставени чиновници се интересуват много малко от литература и това, което не са чули на студентската скамейка, въобще не съществува за тях. Най-големите преврати в науката преминават напълно безследно за тези „умове“, което, казано между другото, се обяснява с това, че болшинството от държавните ни учреждения често изостават от частните предприятия. Отделните изключения и тук потвърждават правилото.
Да се отъждествява немският работник с марксизма беше нечувана глупост през августовските дни на 1914 г. Точно тогава той се откопчи от здравите обятия на тази чума. При други обстоятелства той щеше да бъде неспособен да участва в общата борба. И какво от това? Точно по това време „ние“ се оказахме достатъчно глупави, за да повярваме, че марксизмът се е превърнал сега в „национално“ течение. Това дълбокомислено съображение само още един път доказа, че държавните ни управници никога не са си правили труда поне малко сериозно да се запознаят с марксисткото учение, в противен случай подобна нелепа мисъл нямаше и да им дойде наум.
През юлските дни на 1914 г. господата марксисти, поставили си за цел да унищожат всички национални държави, различни от еврейската, с ужас се убедиха, че немските работници, които до този момент държаха в лапите си, сега са прозрели и с всеки изминат ден все по-решително преминават на страната на родината си. Само в продължение на няколко дни се загуби чара на социалдемокрацията и гнусната измама спрямо народа се разпиля като прах. Шайката еврейски водачи остана самотна и изоставена и сякаш от 60-годишната им антинародна агитация не остана и следа. Това беше тежък момент за измамниците. Но щом тези водачи разбраха каква опасност ги заплашва, те веднага надянаха нова лъжлива маска и започнаха да се преструват, че уж съчувстват на националния подем. Изглеждаше, че вече е настъпил моментът решително да се притисне цялата тази оплетена в лъжи шайка, която тровеше народното съзнание. Тъкмо сега беше времето без приказки да се разправим с тях, без да обръщаме внимание на техния плач и вопли. През август 1914 г. страшилището на международната солидарност се изпари от главите на немските работници. Само след няколко седмици американските шрапнели започнаха да изпращат на работниците ни такива внушителни „братски привети“, че последните остатъци на интернационализма започнаха да се изпаряват. Сега, когато немският работник отново се обърна към националните интереси, правителството, ако правилно разбираше задачите си, трябваше безпощадно да изтреби онези, които насъскваха работниците срещу нацията.