Ако по фронтовете можехме да жертваме най-добрите си синове, то съвсем не беше престъпление в тила да се разправим с тази паплач. Вместо това, Негово величество император Вилхем лично протегна на тези престъпници ръка и по такъв начин даде възможност на шайката коварни убийци да поеме дъх и да дочака „по-добри“ дни. Змията можеше да продължи пъкленото си дело. Сега, разбира се, тя действаше много по-предпазливо, но това я направи още по-опасна. Честните наивници мечтаеха за граждански мир, а в това време коварните престъпници подготвяха гражданска война.
По това време бях силно обезпокоен, че властите заеха такава ужасна половинчата позиция, но че последствията от това ще бъдат още по-ужасни, не можех тогава и да си представя. Като бял ден беше ясно какво трябваше да се направи. Незабавно трябваше да се сложат под ключ всички водачи на това движение. Веднага трябваше да се пусне в ход военната сила и веднъж завинаги да се изтреби тази чума. Трябваше партията да се разпусне, да се призове Райхстага към ред с помощта на щикове, а най-добре изобщо да се освободи. Ако днес републиката смята, че има право да разпуска цели партии, то по време на война към това можеше да се прибегне с много по-голямо основание. Защото тогава за нашия народ стоеше на карта въпроса — да бъде или да не бъде!
Естествено, тогава възникна следният въпрос: а може ли изобщо да се вдига меч срещу определени идеи; може ли изобщо да се използва груба сила срещу един или друг „мироглед“. Този въпрос по това време си го поставях нееднократно. Обмисляйки този въпрос въз основа на исторически аналогии, свързани с преследването на религии, стигах до някои изводи. Със силата на оръжието могат да се победят определени представи и идеи /независимо от това доколко са верни или неверни/, само ако използваното оръжие се намира в ръцете на хора, които също привличат с някаква идея и носители на даден мироглед.
Използването само на гола сила, без да стои зад нея някаква голяма идея, никога няма да доведе до унищожаване на другата идея и няма да я лиши от възможността да се разпространява. От това правило е възможно само едно изключение: ако се стигне до пълното унищожаване на абсолютно всички носители на дадената идея, до пълното физическо изтребване на онези, които биха могли да продължат традицията по-нататък. Но това от своя страна в повечето случаи означава пълно изчезване на целия държавен организъм за много дълъг срок, а понякога и завинаги. Такова кърваво изтребване в повечето случаи сполетява ценните представители от народа, тъй като преследване, което не носи голяма идея, предизвиква протест тъкмо от страна на най-добрите синове на народа. Преследванията, които в очите на тази част от народа са морално неоправдани, водят до това, че преследваните идеи стават достояние на нови слоеве от населението. Чувството за противопоставяне се поражда от това, че те не могат спокойно да гледат как определена идея се преследва с явно насилие.
В тези случаи броят на привържениците на дадената идея расте правопропорционално на връхлитащите ги преследвания. За да се унищожи безследно такова ново учение, понякога се налага да се проведе такова безпощадно преследване, при което дадената държава рискува да се лиши от най-ценните си хора. Такова положение на нещата си отмъщава с това, че тази „вътрешна“ чистка се оказва възможна само с цената на пълното обезсилване на обществото. А ако преследваната идея е успяла вече да обхване по-голям или по-малък кръг от привърженици, то дори най-безпощадните преследвания ще се окажат, в края на краищата, безполезни.