Всичко това логично следваше от факта, че в борбата срещу марксизма не присъстваше друга противоположна идея, която да притежава същата притегателна сила. Резултатът от кампанията на Бисмарк срещу социалистите беше само разочарованието. Е, нима в началото на световната война обстановката в това отношение беше по-различна?
За съжаление, не! Колкото повече по това време се замислях за необходимостта от внезапна и решителна борба на правителството срещу социалдемокрацията като въплъщение на съвременния марксизъм, толкова по-ясно ми ставаше, че у нас не съществува никаква идейна замяна на това учение. Какво тогава можехме да дадем на масите, за да унищожат социалдемокрацията? В нашата страна нямаше движение, способно да поведе след себе си огромните работнически маси, които току-що в по-голяма или по-малка степен са се освободили от влиянието на своите марксистки вождове. Абсолютно нелепо и много глупаво е да се мисли, че интернационалният фанатик, току-що напуснал редовете на една класова партия, веднага ще се съгласи да стъпи в редовете на друга, също класова, но буржоазна партия. Колкото и това да звучи неприятно за различните организации, а се налага да се каже, че буржоазните ни политици също изцяло поддържат класовия характер на организациите — само че не на чуждите, а на своите. Онзи, който се осмели да отрече този факт, е не само нахалник, но и глупав лъжец.
Пазете се от това да смятате широката маса за по-глупава, отколкото е тя в действителност. По отношение на политическите въпроси правилният инстинкт нерядко е по-ценен от разума. Може би ще ни възразят с това, че интернационалните настроения на масите доказват точно обратното и ще опровергаят мнението ни за верните инстинкти на народа. Но ние ще възразим, че въпреки че демократическият пацифизъм не е по-малко безсмислен, носителите на това „учение“ обикновено са представители на имотни класи. Дотогава, докато милионите буржоа продължават всяка сутрин да четат демократическите вестници и да се молят на тях, на представителите на нашите имотни класи не им отива да се смеят на глупостта на „другарите“. В края на краищата, и работниците, и тези буржоа имат повече или по-малко еднаква идейна „храна“ — и едните, и другите се хранят с гадости.
Много е опасно да се отричат фактите, които съществуват. Невъзможно е да се отрече, че в класовата борба става дума не само за идейни проблеми. Това често го потвърждават, особено в предизборната борба, но то няма нищо общо с истината. Съсловните предразсъдъци на една част от народа ни, отношението към физическия труд на работника отгоре надолу — всичко това за съжаление са реални факти, а не фантазии на лунатици.
За съжаление нашата интелигенция даже не се замисля как е станало така, че не сме успели да избегнем утвърждаването на марксизма. Тя още по-малко се замисля над това, че щом прекрасните ни правила не са успели да попречат на марксизма да се утвърди, то няма да може толкова лесно да се навакса изгубеното и той да се изкорени. Всичко това съвсем не говори добре за големите мисловни способности на нашата интелигенция.
Буржоазните /както сами се наричат/ партии никога няма да успеят просто да изтеглят в лагера си „пролетариите“. Понеже тук са противопоставени един на друг два свята, отчасти изкуствено, отчасти естествено разделени на части. Взаимоотношенията между тези два свята могат да бъдат само взаимоотношения на борба. Победата в тази борба неминуемо ще извоюва по-младата партия, т.е. в дадения случай марксизма.
Да се започне борба срещу социалдемокрацията през 1914 г. беше, разбира се, възможно; но докато не се намери на практика сериозен идеен заместител на това движение, борбата не би могла да има солидна основа и няма да е в състояние да доведе до добри резултати. Тук имахме празнина. Това мнение се изгради у мен далеч преди войната. И именно заради това не можех да се реша да постъпя в която и да е от съществуващите партии. Събитията от световната война още повече затвърдиха у мен становището, че в момента е невъзможно да се води борба срещу социалдемокрацията дотогава, докато не можем дай противопоставим движение, което представлява нещо повече от обикновена „парламентарна“ партия.
Не един път съм се изказвал по този въпрос пред приятели. Именно във връзка с този извод си намислих все пак някога да се заема с политика. Това ми даде повод неведнъж да споделя пред приятели, че след края на войната ще се постарая да стана оратор, съхранявайки старата си професия. За това си мислех през цялото време и, както ще се окаже, не напразно.