И трябва да се каже, че такъв вид пропаганда започна да оказва своето влияние още през първите месеци на 1915 г. Сред войниците абсолютно явно назряваха настроения срещу Прусия, а междувременно у нас на върха не си помръдваха и малкия пръст, за да противодействат на това. Това вече не беше обикновен пропуск.
И разбира се, такива грешки след това отмъстиха за себе си по най-печалния начин. От това пострада не само цяла Прусия, но и целият немски народ, в това число разбира се и баварците.
Започвайки от 1916 г., пропагандата на противниците можеше вече да регистрира определени успехи в това направление. Но трябва да се признае и това, че многобройните писма от роднините, които наистина излизаха от дома, сега бяха изпълнени с оплаквания и тези „скръбни“ писма също започнаха да оказват своето влияние. Сега на противника не му беше нужно да разпространява подобни писма с аероплани. Срещу този поток от жалостни писма не беше нищо предприето от тила, ако не се смятат някои от психологическа гледна точка крайно глупави „напомняния“ от „правителствен“ характер. Фронтът продължи да се наводнява с тази отрова. Бедните неразумни жени, изфабрикували стотици хиляди такива писма у дома, съвсем не подозираха, че с това само увеличаваха увереността на противника в победата, а с това само проточват войната и умножават страданията на близките си на фронта. Тези безсмислени писма на немските жени струваха живота на стотици хиляди наши войници.
Така през 1916 г. вече можеха да се наблюдават различни тревожни симптоми. На фронта негодуваха, а понякога и „ругаеха“ с всички сили; там бяха вече много недоволни и понякога се възмущаваха напълно справедливо. Докато на фронта гладуваха, докато роднините вкъщи търпяха всякакви лишения, на други места, на върха господстваха изобилието и разточителството. Даже на самия фронт в това отношение далеч не всичко беше благополучно.
Така симптомите на кризата бяха вече налице през 1916 г., но все още ставаше въпрос само за домашни, „вътрешни“ дела. Същият този войник, който до преди малко негодуваше и ругаеше, след няколко минути изпълняваше тежкия си дълг като нещо, което се разбира от само себе си. Та самата рота, която до преди малко изразяваше недоволство, след половин час се биеше за своя участък от окопи с такъв героизъм, като че ли от това зависеше съдбата на цяла Германия. Това все още беше фронтът на старата превъзходна героична армия.
Скоро получих възможност да се убедя в тази силна разлика, каквато съществуваше по това време между положението на фронта и положението в тила. В края на септември 1916 г. моята дивизия взе участие в боевете на Сома. Това за нас беше първият от цяла серия боеве, където главна роля играеше техниката. Впечатлението трудно се поддава на описание — не война, а истински ад!
Под унищожителния огън на неприятеля, продължаващ със седмици, немският фронт устоя. Понякога едва-едва отстъпвахме, после оправяхме положението, но никога не отстъпвахме без бой нито един сантиметър земя.
На 7 септември 1916 г. бях ранен. Благополучно се добрах до превързочния пункт и с първия транспорт ме изпратиха в дълбочината на страната. Изминаха две години, откакто не бях виждал родината си, безкрайно дълъг срок при такива условия. Трудно можех да си представя как изглежда немеца, който не е облечен във военна униформа. Когато попаднах в първия лазарет в Хермиса, извиках от изненада, когато чух внезапно женски глас на милосърдна сестра, която се заговори с близо лежащия другар. За първи път след две години чух женски глас.
Колкото по-близо влакът ни приближаваше към границата, толкова по-неспокойно ставаше състоянието ни. Ние пропътувахме през всички тези градове, през които преди две години преминавахме още като съвсем неопитни войници: Брюксел, Лиеж и т.н. Най-накрая на хълма се показа първата немска къща. Колко прекрасна ни се видя тази постройка. Мило отечество! Най-накрая!
Когато през октомври 1914 г. за първи път пътувахме през границата, всички ние горяхме от нетърпение и ентусиазъм. Сега пътувахме мълчаливо и бяхме покрусени от тъга. Всеки от нас изпитваше чувство на щастие, че съдбата му е дала още една възможност да погледне със собствените си очи родината, за която отдаваше живота си. Всички бяха толкова трогнати, че почти се срамувахме да се гледаме в очите.