Настаниха ме в болницата в Беелиц близо до Берлин. Това почти съвпадна с двегодишнината от отправянето ми на фронта. Каква промяна! От непроходимата кал на фронтовете на Сома направо в белите постели на това чудно здание. В началото като че ли не се решаваш да легнеш в такава постеля. Постепенно започваш да свикваш с този нов свят. За съжаление, обкръжаващия ме в момента свят ми се струваше нов и в друго отношение.
Тук вече не витаеше този дух, който господстваше още при нас на фронта. Тук за първи път чух нещо, което на фронта ни беше абсолютно непознато: хвалбата на собствената си страхливост! Колкото и да недоволстваха на фронта, колкото и яростно да ругаеха войниците там, това нямаше нищо общо с отказа да изпълняват задълженията си, а още повече с възхвалата на страхливостта. О, не! На фронта страхливецът още се смяташе за такъв и за никакъв друг. Както преди той беше заклеймяван с всеобщо презрение, а към истинските герои на фронта се отнасяха с преклонение. Тук, в болницата, настроението беше точно обратното. Тук с най-голям авторитет се ползваха най-големите бърборковци, които с помощта на жалко „красноречие“ се подиграваха на мъжеството на смелия войник и възхваляваха гнусната безхарактерност на страхливеца. Няколко съвсем жалки субекта даваха тон. Един от тях открито се хвалеше, че нарочно си е наранил ръката на телените огради, за да попадне в лазарета. Независимо от това, че нараняването беше абсолютно нищожно, този субект беше от отдавна в болницата, въпреки че всички знаеха, че е попаднал тук по мошенически начин. И какво от това? Този негодник нагло се изкарваше образец на висше мъжество и смяташе „подвига“ си за къде по-ценен за родината, отколкото геройската смърт на честния войник на фронта. Повечето хора мълчаливо изслушваха тези речи, други се отдръпваха на страна, но имаше такива, които открито се съгласяваха с него.
Мен направо ми се гадеше от тези речи, но нищо не можеше да се предприема; субектът спокойно си оставаше в лазарета. Началството на болницата разбира се прекрасно знаеше кой е този субект и въпреки това не предприемаше нищо. Щом като се изправих на краката си, ми разрешиха да отида в Берлин. Тук явно вече цареше голяма мизерия. Милионният град гладуваше. Недоволството беше огромно. В много от посещаваните от войници пивници можеха да се чуят същите разговори като в лазарета. Създаваше се даже впечатлението, че някои от тези негодници специално посещават тези места, където се струпват войници, за да проповядват там гнусните си възгледи. Много по-лошо беше положението в Мюнхен.
Когато след оздравяването ме изписаха от лазарета и се отправих към запасния си батальон, просто не можах да позная нашия град. Където и да отидеш — мъка, недоволство и кавги. В самия запасен батальон настроението беше под всякаква критика. Тук оказваше влияние и това, че офицерите-инструктури, които все още не бяха ходили на фронта, по най-груб начин се държаха със старите войници и не умееха да установят поне някакви прилични взаимоотношения с тях. Войниците-фронтоваци носеха със себе си от окопите някои особени привички, които бяха разбираеми за строевите офицери, но с които тиловите чинове не желаеха да се примиряват. Към строевия офицер и самите фронтоваци се отнасяха с далеч по-голямо уважение, отколкото към етапните командири. Но независимо от всичко, общото настроение беше изключително лошо. Укривателството в тила вече се смяташе за образец на висша мъдрост, а издръжливостта и непоколебимостта на фронта — за признак на слабост и ограниченост.
Канцелариите гъмжаха от евреи. Почти всеки военен писар беше от евреите, а почти всеки евреин — писар. Оставаше ми само да се изумявам на изобилието на тези представители на избраната нация в канцелариите. Неволно съпоставях този факт с това колко малко представители на тази нация се случва да срещнеш на самия фронт. Още по-лошо стояха нещата в стопанството. Тук еврейският народ стана „незаменим“. Паякът бавно, но редовно изсмукваше кръвта на народа. Те хванаха в ръцете си всички така наречени военни общества и направиха от тях инструмент за безжалостна борба срещу свободното ни национално стопанство. Все по-гръмко се разнасяха гласовете, които доказваха необходимостта от напълно неудържима централизация. Говорейки по същество, вече през 1916–1917 г. почти цялото производство се намираше под контрола на еврейския капитал. И в същото време срещу кого всъщност беше отправена ненавистта на народа. С ужас се убедих тогава, че приближават събития, които неизбежно ще доведат до катастрофа, ако не успеем в последния момент да ги предотвратим. По времето когато евреите ограбваха и притискаха цялата нация, истинската ненавист на масите се отправяше към „прусите“.