Такова беше първоначалното настроение на болшинството от фронтоваците. Напоследък обаче трябваше да констатираме, че идващите от тила попълнения бяха толкова лоши, че вместо да засилят старото ядро, те по-скоро отслабваха бойната му способност. Особено лоши бяха попълненията от младежи. Често човек не можеше да вярва на собствените си очи, че това са синове на същия този народ, който през 1914 г. беше изпратил своята младеж на полета край Ипр.
През август и септември разложението започна да прогресира особено бързо, въпреки че настъпателните действия на противника далеч не бяха толкова силни, както в предходните месеци. Битките на Сома и в Фландрия бяха къде по-ужасни по своята жестокост.
В края на септември моята дивизия за трети път стоеше на тези позиции, които бяхме щурмували в самото начало на войната още като съвсем неопитен полк от доброволци. Какви тежки спомени.
През октомври и ноември 1914 г. получихме тук първото си бойно кръщение. С гореща любов в сърцата, с песни на уста девственият ни полк отиваше на първата си атака като на танц. Скъпоценната кръв се лееше като река, но затова пък всички бяхме напълно уверени, че отдаваме живота си за свободата и независимостта на родината си.
През юли 1917 г. за втори път преминахме по тази станала за нас свещена земя. Защото във всеки от нас беше още жива свещената памет за най-добрите ни приятели и другари, паднали тук още съвсем млади за скъпата ни родина с усмивка на уста. Дълбоко развълнувани, ние, „старците“, сега стояхме пред братската могила, където тогава се клехме „да останем верни на дълга и отечеството до смъртта си“. Преди три години полкът ни беше щурмувал тези позиции. Сега се налагаше да ги защитаваме, отстъпвайки. Цели три седмици англичаните провеждаха артилерийска подготовка за настъплението си в Фландрия. Пред нас сякаш бяха оживели образите на загиналите ни другари. Полкът ни се намираше в ужасна обстановка. В мръсни окопи, понякога под открито небе ние се криехме в издълбани от снаряди ями, в обикновени дерета изобщо неприкрити от врага и въпреки това не отстъпвахме ни на педя, макар че редиците ни непрекъснато се топяха. На 31 юли 1917 г. най-сетне започна английското настъпление.
През първите дни на август друга част ни смени. От нашия полк бяха останали само няколко роти. Влачехме се бавно по кално шосе към тила, като повечето приличахме на привидения, отколкото на хора. В резултат на настъплението си англичаните отвоюваха само няколко стотици метра земя, цялата изровена от гранати. Само това. И за него англичаните платиха скъпа цена.
Сега през есента на 1918 г. вече за трети път бяхме на тази територия, която някога бяхме превзели с щурм. Малкото селище Комин, в което някога бяхме почивали след боевете, сега стана арена на най-ожесточени битки. Сражавахме се на същата територия, но за това време бяхме станали съвършено други хора. Сега и в армията усилено е занимаваха с „политика“. Отровната вълна беше придошла от тила и тук. Попълненията от младежи се оказаха съвсем непригодни и затова причината беше там в страната.
В навечерието на 13 срещу 14 октомври англичаните започнаха да обстрелват южния участък на кипърския фронт с газови снаряди. Те пуснаха газовете „жълт кръст“, чието действие не бяхме досега изпитвали върху собствената си кожа. Същата тази нощ ми се наложи да опитам тези газове. Вечерта на 13 октомври бяхме се разположили на хълма южно от Вервиг и там в продължение на няколко часа бяхме подложени на непрекъснат обстрел с газови снаряди. С малки прекъсвания обстрелването продължи цяла нощ. Около полунощ част от другарите ми бяха изведени от строя, някои от които завинаги. Призори аз също почувствах силна болка, която се увеличаваше с всяка измината минута. Към 7 часа сутринта препъвайки се и падайки, аз се затътрих до пункта. Очите ми пареха от болка. Отивайки си, не забравих да се обадя на началника си — за последен път през тази война. След няколко часа очите ми се превърнаха в горящи въглени. След това престанах да виждам. Изпратиха ме в лазарет в селището Пазевалк /Померания/. Тук преживях революцията.
Във въздуха отдавна вече се носеше нещо неопределено, но много противно. Наоколо говореха, че в близките седмици ще „започне“ нещо, но аз не можех да си представя какво точно разбират под това. Най-вероятно според мен беше, че става дума за стачка, подобна на тази през пролетта. В това време започнаха да идват лоши вести за флотата. Разправяха, че там започнали големи брожения, обаче аз мислех, че и в този случай имаме работа с продукт на фантазията на някаква групичка, а мнозинството от моряците нямат нищо общо с това. В лазарета много се говореше, че войната може би скоро ще свърши. Обаче никой не се надяваше, че тя ще свърши „в този миг“. Не бях в състояние да чета вестници.