През ноември всеобщото напрежение се усили. И ето че през един ноемврийски ден внезапно започна нещастието. Пристигнаха на камиони матроси и започнаха да призовават към революция. „Водачите“ в борбата за „свобода, красота, достойнство“ на нашия народ се оказаха няколко еврейски младежи. Разбира се, нито един от тях не беше ходил на фронта.
Напоследък здравето ми започна постепенно да се подобрява. Нетърпимата болка в очите понамаля. Постепенно започнах да виждам и вече можех да различавам околните предмети. Лекарите ме обнадеждяваха, че зрението ми ще се върне в такава степен, та да мога в последствие да си намеря някаква работа. За това, че ще мога някога пак да рисувам, разбира се, не можеше и да става дума. Както и да е, аз вървях към оздравяване. Точно тогава се разразиха тези ужасни събития. Отначало хранех надежда, че извършената измяна към отечеството няма да обхване цялата страна, а ще остане като местно явление. В този дух успокоявах най-близките си колеги. Моята надежда бяха склонни да споделят особено баварците, които по това време бяха заедно с мен в лазарета. Настроението им също не беше „нереволюционно“. Не можех да си представя, че това безумие може да се разпространи в Мюнхен. Бях уверен, че чувството за преданост към уважаемата династия на Вителсбаховците в Бавария ще се окаже по-силна от злата воля на отделните чифути. С една дума бях уверен, че всичко ще се ограничи само с един пуч във флотата и той ще бъде потушен за няколко дни.
Но ето че изминаха няколко дни и с ужас се наложи да констатирам друго. Слуховете ставаха все по-тягостни. Онова, което считах само за местно събитие, на практика се оказа революция, обхванала цялата страна. Прибавете към това и позорните новини, пристигнали от фронта. На фронта имаха намерение да капитулират. Можеше ли човек да си представи нещо приблизително еднакво с този ужас!!!
На 10 ноември ни посети пастора на лазарета и устрои малка беседа с нас. Сега научихме всичко. Аз също присъствах на тази беседа, въпреки че бях в много възбудено състояние. Почтеният старец целият трепереше, когато ни казваше, че домът на Хохенцолерните е трябвало да свали короната, че отечеството ни е станало република и че сега остава само да се молим на всевишния, за да ни прати свише благословия за всички тези преломи и в бъдеще да не оставя народа ни. В края на речта си той сметна за свое задължение — изглежда това беше негова вътрешна потребност, която нямаше сили да превъзмогне — да каже няколко думи за заслугите на императорския дом в Прусия, Померания и в цяла Германия. На това място той не се сдържа и тихо заплака. В малката аудитория настъпи дълбока тишина. Всички бяха страшно огорчени и трогнати. Струваше ми се, плакаха всички до последния човек. Като се съвзе, почтеният пастор продължи. Сега трябваше да ни съобщи, че сме принудени да свършим войната, че сме претърпели окончателно поражение и отечеството ни трябва да капитулира безусловно пред победителите, че резултатът от примирието ще зависи изцяло от великодушието на бившите ни противници, че светът не може да бъде друг освен много тежък и може би, и след сключването на мир, на скъпото ни отечество ще се наложи да премине пред редица извънредно тежки изпитания. Тук аз не издържах. Не можех да остана в залата нито минута повече. Пред очите ми претъмня и пипнешком се добрах до спалнята и се проснах в леглото. Главата ми гореше. Зарових си главата под възглавницата. От смъртта на майка ми не бях плакал нито веднъж. През юношеството ми, когато съдбата беше особено немилостива към мен, това само ме закаляваше. През дългите години на войната пред очите ми загинаха не малко близки другари и приятели, но аз никога не пророних нито една сълза. Това би ми се сторило светотатство. Защото тези мои скъпи приятели загиваха за Германия. Когато през последните дни отпребиваването ми на фронта преживявах особено тежки мигове, издръжливостта не ме напускаше. Когато газта прояде очите ми и отначало можеше да се мисли, че съм завинаги ослепял, аз за миг паднах духом. Но по това време някакъв възмутен глас прогърмя в ушите ми: нещастен страхливецо, ти като че ли се каниш да заплачеш, нима не знаеш, че съдбата на стотици хиляди немски войници беше много по-лоша от твоята! Това беше гласът на съвестта ми. Подчиних се на неизбежното и с безропотна покорност понесох кръста си. Но сега не можех повече, аз — заплаках. Сега всяка лична мъка отстъпваше на заден план пред великата мъка на отечеството ни.