В сряда ще я видя отново. Тя не знае това.
Снимката на Оуен е навсякъде. Компютърни специалисти са съставили негов състарен образ и спорят как ли би изглеждал сега. Дори обмислят възможността да се е дегизирал. Тези снимки ме обстрелват отвсякъде, показват ги по всички новинарски емисии, във вестниците, в интернет. По телефонните стълбове са разлепени листовки. Оуен с брада, с мустаци, с тъмна коса, гологлав, дебел или слаб. Оуен с дълга или къса коса, слънчеви очила или цветни лещи, бакенбарди или катинарче. Оуен изглежда като всеки и като никого.
Това е мое дело.
Е, на Милисънт. Тя даде началото. Но аз също участвах.
Не съм постигнал много в живота си, със сигурност не и нещо забележително, но аз съм причината всички да издирват Оуен Оливър Райли.
Винаги съм искал да бъда нещо различно от просто нормален.
Първо беше тенисът. Баща ми играеше, майка ми само се преструваше, и на седемгодишна възраст, аз ударих първата си тенис топка. И двамата ми родители ме насърчаваха. Тенисът беше първият спорт, към който проявих интерес, затова ми наеха треньор, купиха ми първата тенис ракета и ми пожелаха успех. Само след няколко години вече бях най-добрият млад играч в клуба. Не подозирах колко гняв тая у себе си, докато не ударих онази мъничка зелена топка.
Тогава не бях просто нормален. Бях по-добър от всички останали — до деня, в който това престана да бъде вярно. След това не знаех как да бъда отново нормален, затова заминах от другата страна на океана. Опитах се да свикна с мисълта, че ще бъда нормален, но когато срещнах Милисънт, вече не се налагаше да го правя. Тя ме кара да се чувствам по-добре, не просто нормално.
И писмото ми толкова силно я впечатли. В леглото тя говори за него.
— Иска ми се да можех да го изрежа от вестника и да го закача на вратата на хладилника.
Смея се и погалвам крака ѝ. Преметнат е върху моя по онзи мързелив начин.
— На децата може да им се стори странно.
— Дори няма да забележат.
Има право. Хладилникът ни е миш-маш от снимки, залепени и закачени в един разнороден семеен албум. Детайлите са толкова разбъркани, че нищо не изпъква.
— Имаш право — казвам аз. — Дори няма да забележат.
Милисънт се претъркулва и доближава лице до моето. Прошепва:
— Имам една тайна.
Сърцето ми леко потрепва, и не по приятен начин.
— Каква? — казвам аз.
Без да шептя.
— Аз я наблюдавах.
— Нея?
— Анабел.
Тя изговаря името с устни, без да издава звук. Сърцето ми малко се успокоява. Така направихме и предишния път: наблюдавахме Линдзи и след това споделяхме наученото.
— И? — казвам аз.
— Ще изглежда идеално по телевизията.
Лампите в нашата стая са угасени, но не е пълен мрак. Спалнята ни се намира на втория етаж и гледа към предния двор. Светлината от една уличната лампа огрява краищата на завесите. Гледал съм ги много пъти, откакто се преместихме да живеем в тази къща. Квадратчето златиста светлина изглежда толкова неестествено.
— Пени — казвам аз.
Тя се засмива.
— Какво?
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Затварям очи.
Понякога го казвам пръв, друг път го прави тя. Харесва ми така, защото чувствам, че е поравно. Но тя го каза първа. По принцип имам предвид. Тя първа каза, че ме обича.
Бяха минали три месеца. Три месеца от деня, в който се запознахме в самолета, до мига, в който тя каза, че ме обича. От трите месеца, в които я познавах, аз я обичах в продължение на поне два и половина, но не го казах. Не и докато тя не го направи. Когато се случи, буквално бяхме на едно дърво. Бяхме млади, без пари и в търсене на някакво ново развлечение, затова се покатерихме на едно дърво.
Както може да се очаква от името му, в Уудвю има дървета. Имаме цял парк с огромни дъбове, идеални за катерене, но през онзи ден Милисънт и аз се бяхме покачили на един клен. Трябваше да се досетя, че когато Милисънт каза, че иска да се качи на дърво, щеше да избере някое, което да включва преминаване през забранена територия.
Дървото беше в частен имот, пред една къща, разположена на около двеста метра по-назад. Между пътя и входната врата на къщата имаше само една равна зелена морава и онзи огромен клен.
Беше средата на август, най-голямата лятна жега, и ние наблюдавахме дървото от колата ми, в която имаше климатик. Бяхме спрели надолу по улицата, на едно местенце с добър изглед във всички посоки, и чакахме да угаснат всички лампи в къщата. Беше останала само една, на горния етаж вдясно. Милисънт стисна ръката ми, сякаш беше застанала на ръб на скала.