Сега се връщам обратно пред хотел „Ланкастър“, за да наблюдавам Наоми. Продължава да ми се струва, че е прекалено висока за типа жени на Оуен. Виждал съм я единствено на екрана на компютъра и през стъклените врати на хотела. Никога не съм разговарял с нея, никога не съм чувал как звучи гласът ѝ.
Но ми се иска. Иска ми се да чуя смеха ѝ, да видя как се държи, след като изпие един-два коктейла. Иска ми се да разбера дали наистина си пада по по-възрастни мъже, или го прави единствено защото парите ѝ трябват. Иска ми се да разбера дали ми харесва, или не ми харесва, или пък не изпитвам нищо към нея, но това няма да се случи. Не мога да рискувам нещо да ме накара да поискам да пощадя живота ѝ.
Затова не влизам в хотела, не я заговарям. Когато смяната ѝ приключва, наблюдавам как си тръгва. Сменила е униформата си и сега носи дънки и тениска. Докато се качва в малката си кола, с цвят на лайм, говори по телефона. В единайсет и петнайсет, сряда вечерта, спира единствено на гишето за обслужване на коли на един ресторант за бързо хранене. Минути по-късно си е у дома, крачи към апартамента си, с плик храна в едната ръка и униформата си в другата. Наоми живее на първия етаж в една спокойна кооперация за хора, които не разполагат с много пари. Предният двор е обрасъл с големи гъсти храсти край входната ѝ врата.
Идеално. За петък, 13-и, можем да избираме от много варианти — от паркинга на хотела до сградата, в която живее Наоми.
Сега остава само да кажа на Милисънт, че съм размислил.
Глава 22
В шест сутринта гласът на радиоводещия отеква в ухото ми толкова силно, че подскачам в леглото. Милисънт много обича своя радиобудилник. От онези старите, с кутия от имитация на дърво и премятащи се числа, който напълно ме влудява. Радиото е нейният начин да остави вдигната седалката на тоалетната чиния.
„Добро утро, днес е четвъртък, 12-и октомври, и имате само един ден, преди да се затворите вкъщи, мили дами. Оуен Оливър ще отвлече една от вас, красавици…“
Радиото млъква. Отварям очи и виждам Милисънт, надвесена над мен.
— Съжалявам — казва тя. — Забравих да го изключа.
Обръща се и се отправя към банята. Червената ѝ коса, памучните боксерки и блузката с презрамки преливат в дълга кестенява опашка и синя униформа със златист кант.
Когато будилникът се включи, сънувах Наоми. Стоеше зад рецепцията в „Ланкастър“ и си бърбореше с някакъв мъж, който беше толкова стар, че когато говореше, хриптеше. Наоми отметна глава назад и се засмя. Звучеше като кискане на вещица от детска приказка. След това се обърна към мен и ми намигна. Луничките по носа ѝ започнаха да кървят. Мисля, че тъкмо щях да кажа нещо, когато будилникът се включи.
Милисънт не е забравила да изключи алармата. Все още ми е малко сърдита. Не защото в последния момент се наложи да се върнем към Наоми, а защото взех решението без нея.
Предишната вечер имахме среща в гаража. Тя мислеше, че целта беше да преговорим за последно плана стъпка по стъпка, преди големия ден. И отначално беше така, поне докато не ѝ казах, че не можеше да изберем Анабел.
— Не разбирам — каза тя.
— Казах, че трябва да се върнем обратно към Наоми.
— Наоми е твърде висока. Не се вписва в профила.
— Знам, но Анабел е…
— Какво е?
За част от секундата взех решението да излъжа.
— Започнала е да се вижда с някого.
— Има си приятел?
— Дори все още да не ѝ е приятел, ще се случи. Той ще се обади в полицията.
Милисънт поклати глава. Може би дори изруга нещо под носа си.
— Не мога да повярвам, че разбираме за това чак сега.
— Винаги сме я наблюдавали по време на работа.
— Невинаги.
Не отвръщам нищо. Моментът не е подходящ да задавам на Милисънт въпроси за нещата, които не ми е казала. Не и когато самият аз лъжа.
— Значи — казах аз. — Наоми.
Милисънт въздъхна.
— Наоми.
Повече не споменаваме Анабел.
Не искам да ходя на работа, но нямам избор. Денят ми е плътно запълнен с уроци и когато най-сетне приключвам, взимам децата от училище и ги завеждам на зъболекар. По една случайност записаният им час се пада в четвъртък, 12-и. Милисънт насрочва почистването на зъбите им предварително, на всеки шест месеца, без пропуск.
Докато влизаме в зъболекарския кабинет, Джена и Рори играят на „камък, ножица, хартия“, за да изберат кой ще влезе първи. Това е един от малкото пъти, когато говорят в хор.
— Камък, ножица, хартия, раз-два-три.
Рори губи, Джена злорадства и никой от двамата не си дава сметка за общата картина. Никой няма да си тръгне, преди да му почистят зъбите.