Хвърляме ези-тура, за да изберем филма за тази вечер, и в него се разказва за делфини. Рори и Джена сядат заедно на пода с купа пуканки, без да се замерят с тях. Милисънт и аз сядаме на дивана с нашите пуканки. През повечето време тя гледа не филма, а децата ни, и очите ѝ изглеждат с десет нюанса по-светли. Децата винаги им се отразяват по този начин.
Тя остава на мястото си след края на филма, докато децата се качват да си лягат, улисани в небрежен разговор на тема делфини. Понечвам да се изправя, когато тя слага ръка на коляното ми. Поглеждам я и виждам, че лицето ѝ вече не грее.
— Време е да се приготвиш — казва тя.
Казва го така, все едно идеята е била нейна, и това ме дразни.
— Имаш право — казвам аз. — Трябва да тръгвам.
Глава 23
Нямах намерение да си обличам костюм, защото да говоря с Наоми не беше част от плана, но избирам онзи, който Милисънт харесва най-много. Тъмносин, с ръчен шев по ръба на ревера, и беше прекалено скъп, но след като го имам, нищо не ми пречи да го облека.
Заставам пред огледалото и си слагам вратовръзката, а Милисънт се появява зад мен. Обляга се на стената, скръстила ръце пред гърдите си, и ме наблюдава. Знам какво иска да ме попита, защото обличам този костюм само когато съм с нея. Тя ми го купи.
Продължавам да оправям вратовръзката си, обувам си обувките, взимам портфейла, телефона и ключовете си. Предплатеният ми телефон не е в къщата.
Когато вдигам глава, тя все още е там, в същата поза.
— Май е по-добре да тръгвам — казвам аз.
Тя кимва.
Очаквам да каже нещо, но тя запазва мълчание. Минавам покрай нея и слизам по стълбите. Когато стигам до вратата на гаража, го чувам.
— Татко.
Рори стои на прага на кухнята и държи чаша с вода. Вдига другата си ръка и потърква палеца и показалеца си. Още пари.
Неслучайно е бил в кухнята. Очаквал ме е.
Кимвам и излизам.
Наоми е на рецепцията, приема нови гости на хотела, отговаря на обаждания, съдейства на всички, които я молят за някаква помощ. Днес не оставам отвън. В лобито съм.
То е просторно и изискано, с мебели с прекалено обемисти облегалки в тъмни цветове и плътна дамаска. Край стените висят кадифени завеси със златен кант, точно като униформите на хотел „Ланкастър“. Навсякъде има ресни и пискюли.
Мога да остана незабелязан в това лоби, сред бароковия декор — поредният анонимен гост на хотела, седнал да поработи на компютъра си с едно питие, защото не може да прекара в стаята си нито минута повече. Това се доближава до истината. Не мога да прекарам в колата си пред хотела нито минута повече. Ако Наоми е нашата избраница, изпитвам порив да се приближа малко повече до нея.
Но не и да говоря с нея, решил съм да не го правя. Просто няма достатъчно време, не и след промяната в плана в последния момент. Твърде напрегнат съм, твърде разтревожен. Съживяването на Оуен Оливър се оказа по-сложно, отколкото си мислех. Може би заради медиите, може би заради Триста, но също така и заради факта, че децата ми не спират да говорят за него.
Сега всичко е толкова по-различно, отколкото беше с Линдзи. Тогава бяхме само двамата, Милисънт и аз — нямаше никой друг, дори на фона.
В новогодишната вечер двамата с Милисънт отидохме на празненството в клуба. Джена беше на дванайсет, Рори с една година по-голям, и за първи път ги бяхме оставили сами в нощта на 31 декември. Те бяха очаровани от идеята, ние също. Откакто имахме деца, не ни се беше случвало да посрещнем Нова година с възрастни хора.
Празненството беше бал с маски. Двамата с Милисънт си бяхме избрали костюми от 20-те години на миналия век, на гангстер и неговата лекомислена приятелка. Костюмът ми беше на тънки райета, бях с лачени оксфордски обувки и шапка тип „Борсалино“. Милисънт беше с лилава рокля с пайети и лента с пера на главата, а устните ѝ бяха алени.
Обикновено баловете с костюми ме депресират. Сякаш наоколо има само хора, които си мечтаят да бъдат някой друг, различен от себе си.
Онази нощ беше изключение, защото двамата с Милисънт не обсъждахме желанията на другите хора. Обсъждахме онова, което правехме с жените. Дали ще го направим. Защо бихме го направили.
— Какво ще кажеш за нея? — подхвърли Милисънт и кимна към една жена с толкова големи гърди, че изглеждаха почти уродливо. Бяха силиконови и това беше известно на всички, защото тя го беше разказала на всеослушание. Дори ни беше казала колко струват.