Свих рамене.
— Няма да можем да я удавим.
— Имаш право.
— Ами нея? — казах аз и кимнах към една блондинка с бронзов загар, чийто партньор спокойно можеше да ѝ бъде дядо.
Милисънт се усмихна, а белите ѝ зъби грейнаха на фона на устните.
— Така ще ѝ спестим мъките. Ако съдя по тена ѝ, бездруго ще се разболее от рак на кожата.
Сподавих смеха си. Милисънт се изкикоти. Държахме се ужасно, шушукахме си по най-извратен начин, но само си говорехме. През по-голямата част от вечерта, останахме само двамата.
Като се има предвид, че това беше първата ни голяма вечер от много време насам, бях подготвен да остана навън до късно и преди да излезем от вкъщи, дори изпих една енергийна напитка. Но не останахме до късно. Пет минути след полунощ вече пътувахме към вкъщи.
След още двайсет минути костюмите ни в двайсетарски стил бяха съблечени и захвърлени на пода в спалнята ни.
В онзи миг не знаех дали започвахме, или продължавахме нещо. Просто не исках да свършва.
Седнал в лобито на „Ланкастър“, поглеждам часовника си, проверявам телефона си и се ровя в интернет. Правя всичко това, за да се преструвам, че не наблюдавам Наоми. Тя не ме забелязва. Вечерта е много по-натоварена от обикновено, отчасти защото следващият ден е петък, 13-и. В града са пристигнали хора, за да видят какво ще направи Оуен, кого ще отвлече и убие. Някои от тези хора работят в сериозни медии, други са преследвачи на сензации или събития, подходящи за записване и публикуване в интернет.
Една такава групичка седи близо до мен в лобито. Младежи на студентска възраст, които търсят начин да изкарат малко пари и точно в този момент размишляват колко пари могат да спечелят. Това зависи от количеството на насилието в записа, а да заснемат самото отвличане би било големият джакпот. При положение че успеят да държат стабилно камерата.
Когато най-сетне си тръгват, за да потърсят къде се събират серийните убийци, мога отново да се съсредоточа върху Наоми. Опитвам се да узная нещо, което да кажа на Милисънт; нещо, което да ни свързва. Искам това преживяване да ме накара да се почувствам като предишния път.
Наоми се усмихва, прави го цяла вечер. Това е невероятно, похвално дори. Много от хората, които идват на рецепцията, са недоволни или се нуждаят от нещо, и въпреки това тя винаги успява да се отнесе мило с тях. Усмихва се дори когато някой я нарече „идиотка“.
Започвам да си мисля, че е въплъщение на Полиана, вечно засмяната героиня от детската книжка — винаги мила и щастлива, каквото и да се случи. Това не ми харесва. Не е нещо, за което с Милисънт бихме могли да си шепнем в мрака.
Но след това сладникавата външност на Наоми внезапно се пропуква. Когато един особено груб гост на хотела ѝ обръща гръб, Наоми му показва среден пръст.
Усмихвам се.
Време е да се прибера у дома и да кажа на Милисънт.
Глава 24
Събуждам се в тишина. До изгрева остава още час и светът е тъмен като кадифе.
Днес е събота, 14-и.
Милисънт още не се е прибрала.
Решението да се разделим беше взето късно в четвъртък вечерта, след като се върнах у дома след посещението ми в хотел „Ланкастър“. Планът беше известно време да не убиваме Наоми, точно като Линдзи. Беше наложително, защото Оуен винаги правеше така.
Просто на мен не ми харесваше. Дори не исках да го виждам с очите си.
Вътрешно знаех, че трябваше да го направя, защото не беше честно спрямо Милисънт — да я карам да го върши сама. Опитах се да си представя какво ли би било да държа Наоми някъде в плен, да я храня, да ѝ давам вода и да я изтезавам. Повдигаше ми се само при мисълта за това.
— Аз мога да го направя — каза Милисънт.
Беше петък сутринта и бяхме сами вкъщи. Децата вече бяха на училище. Седяхме в кухнята, пиехме още кафе и обсъждахме плана си.
— Не би трябвало да се налага да го правиш сама — казах аз.
— Направих го и предишния път.
Милисънт се изправи и занесе чашата си за кафе до умивалника.
— И все пак — казах аз. Възраженията ми бяха неубедителни и тя го знаеше. Но ме караха да се чувствам по-добре.
— И все пак няма значение — каза Милисънт. — Аз ще се погрижа за това. Ти може да се погрижиш за репортера.
— Права си. В даден момент ще се наложи отново да установя контакт с него.
— Именно.
Тя се обърна към мен и се усмихна, огряна от сутрешните слънчеви лъчи, които нахлуваха през прозореца.
Планът ни беше готов. Беше същият план, който бяхме приложили с Линдзи.
Бяхме подготвили всяка подробност, точно както Милисънт правеше с всичко. Първо, опиатът. Линдзи, а сега и Наоми, трябваше да е в безсъзнание, за да можем да я занесем на някое изоставено място. Оказа се, че хлороформът не е точно онова вълшебно средство за зашеметяване, както го показват по филмите. Процесът на проучване ни отведе до някои доста мрачни и страховити места в интернет, където всичко беше достъпно срещу съответната цена. С електронна валута, един анонимен имейл и една частна пощенска кутия можеш да си набавиш всичко, включително толкова силен и бърз опиат, че да зашемети дори динозавър.