— С дъщеря ви — отвръща тя. — Имаме проблем с Джена.
Когато пристигам в училището, Джена седи в ъгъла на директорския кабинет. Нел Грейнджър работи в това училище от цяла вечност и не се е променила ни най-малко. Прилича на типичната миловидна баба, готова да щипе човек по бузите, докато не посинеят.
Джена е вперила поглед в пода и не вдига очи.
Нел ми посочва да седна и аз го правя. После виждам ножа.
Петнайсетсантиметрово острие, закалена стомана, дървена дръжка с резба. Мястото му е в нашата кухня, а сега лежи върху бюрото на Нел.
Нел почуква с розовия си нокът по ножа.
— Днес вашата дъщеря е донесла това в училище.
— Не разбирам — казвам аз. И не съм сигурен, че искам да разбера.
— Един от учителите го е видял в раницата ѝ, когато е изваждала някаква тетрадка.
Джена седи до стената, обърната към нас, но все така с наведена глава. Без да продумва.
— Защо би донесла подобно нещо в училище? — питам аз.
Тя поклаща глава. Не говори.
Нел се изправя на крака и ми прави знак с ръка да я последвам. Излизаме от кабинета и тя затваря вратата след нас.
— До този момент Джена не е казала нито дума — съобщава ми Нел. — Надявах се, че вие или вашата съпруга ще успеете да я накарате да ни каже защо е донесла ножа.
— И аз искам да разбера.
— Значи, не е нещо, което вие сте…
— Джена никога не е проявявала склонност към насилие — казвам аз. — Не си играе с ножове.
— И все пак… — Нел не довършва изречението си, защото не се налага да го прави.
Влизам обратно в кабинета, сам. Джена сякаш не е помръднала. Аз приближавам един стол по-близо до нейния и сядам.
— Джена — казвам аз.
Нищо.
— Можеш ли да ми кажеш нещо за ножа?
Тя свива рамене. Поне е някакво начало.
— Щеше ли да нараниш някого?
— Не.
Гласът ѝ е уверен, непоколебим, и това ме озадачава.
— Добре — казвам аз. — Ако не си възнамерявала да нараниш някого, защо си донесла нож в училище?
Тя вдига глава. Очите ѝ не са толкова уверени, колкото гласът.
— За самозащита.
— Някой тормози ли те?
— Не.
Едва успявам да се сдържа да не я сграбча за раменете и да я разтърся, докато не ми отговори.
— Джена, моля те, кажи ми какво се е случило. Някой заплашвал ли те е? Наранил ли те е?
— Не. Аз просто исках…
— Какво искаше?
— Не исках той да ме нарани.
— Кой?
Прошепва името му.
— Оуен.
Ударът в стомаха ми е разтърсващ. Болезнен. Дори за миг не ми хрумна, че Джена може да се страхува от Оуен.
Прегръщам я.
— Оуен никога няма да те нарани. Няма да го позволя за нищо на света. Нито дори за всичко на света.
Тя леко се разсмива.
— Смешен си.
— Знам. Но сега не се шегувам. Не и когато става дума за Оуен и възможността да те нарани.
Джена се отдръпва назад и ме поглежда, вече не с толкова широко отворени очи.
— Затова донесох ножа. Нямаше да нараня никого.
— Знам.
Тя чака пред вратата, докато говоря с Нел, която кима и се усмихва накриво, а аз ѝ обяснявам как Джена се страхува от Оуен Оливър. Казвам, че вече от няколко седмици по новините говорят само за него, лицето му е навсякъде в интернет, по телевизията и дори е разлепено на листовки пред хранителния магазин.
— Сигурно беше неминуемо да се случи нещо подобно — казвам аз и посочвам ножа. — Сега, като се замисля, това никак не ме учудва. Медиите не са спрели да говорят за това, откакто Оуен се върна.
Нел повдига едната си вежда.
— Мислите, че се е върнал?
Чувствам се сякаш съм на тринайсет години, целият мръсен и в синини, с малко кръв в крайчето на устата ми. Сбиването ми с Дани Търнбъл мина добре, поне от моя гледна точка, с тази разлика, че ме пратиха в директорския кабинет. Когато казах на моята директорка, че Дани пръв е започнал да се бие, тя ме изгледа по същия начин, както Нел Грейнджър ме гледа сега.
— Не знам дали се е върнал — казвам аз. — Но очевидно дъщеря ми смята, че е така.
— Така твърди тя.
— Имате ли някаква причина да се съмнявате в думите ѝ? Защото аз нямам.
Нел поклаща глава.
— Не, нямам причина. Джена винаги е била добро дете.
Не казва „до този момент“, но не се налага да го прави.
— Може ли сега да я заведа у дома?
— Да. Но трябва да задържа ножа.
Не възразявам.