Джена получава позволение да отсъства от училище до края на деня, затова решаваме да обядваме. Отиваме в един ресторант от голяма верига, където менюто е десет страници и има всичко, от мазни закуски до ребра на скара, и всичко останало по средата. Идвали сме в този ресторант десетки пъти и Джена винаги си поръчва сандвич на тиган с кашкавал и домати или клуб-сандвич. Днес си поръчва салата с подправките отделно, без газирана напитка, само вода.
Когато я питам дали е добре, Джена казва, че всичко е наред.
Искам да говоря с Милисънт, за да ѝ кажа какво се случва с дъщеря ни, но жена ми продължава да не си вдига телефона.
Сигурно е с Наоми. Вероятно са в някой бункер или бетонна стая, точно като по филмите, и това е причината да не отговаря на позвъняванията ми. Не достигат под земята.
Или може би просто е заета.
Изпращам ѝ съобщение, за да ѝ кажа, че всичко е наред, макар да не съм сигурен в това. След като го изпращам, чувам познатия сигнал на извънредните новини.
От другата страна на нашето сепаре има бар с високи столове и множество телевизори, а от всички тях, право към мен гледа лицето на Наоми. На големите екрани изглежда свръхестествено. Надписът под снимката ѝ гласи:
Местна жителка все още в неизвестност.
— Това е тя, нали? — Джена също гледа към екраните. — Това е жената, която Оуен е отвлякъл.
— Не знаят със сигурност — казвам аз.
— Тя ще умре, нали?
Не отговарям.
Джена избутва чинията си встрани. Почти не е хапнала.
Глава 26
Наоми. Наоми със спусната коса, с вдигната коса, без грим и с устни с цвят на розова дъвка. Наоми в работната си униформа, с дънки, в шаферска рокля от зелен сатен. Наоми е навсякъде, по всички телевизионни канали и в интернет, хората не говорят за нищо друго. В рамките на няколко часа нейните три приятелки са се умножили многократно, изведнъж всички я познават и с най-голямо удоволствие разказват пред репортерите всичко за своята скъпа приятелка Наоми.
Понеделник вечер, ние сме у дома и телевизорът е включен. Милисънт е тук, дава някакво смътно обяснение за отсъствието си същия следобед. В отговор аз ѝ давам някакво смътно обяснение за случилото се в училището на Джена и го правя да звучи по-малко притеснително, отколкото беше.
— В общи линии, беше едно голямо недоразумение — казвам аз.
Милисънт свива рамене.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Тя свива рамене.
Дават новини, Джена не може да откъсне поглед от телевизора, но Рори се отегчава, освен ако няма някаква нова информация. Казва ѝ да смени канала. Тя отказва.
Не си давах сметка как Оуен Оливър щеше да се отрази на нашите деца. Холи и Робин никога не достигнаха подобна популярност и не съм сигурен, че децата ни изобщо научиха за тях. Сега говорят за Оуен от седмици насам. Джена може да говори за Наоми до безкрай.
Това кара хубавите чувства да започнат да отшумяват.
Излизам в задния двор. В единия ъгъл имаме голям дъб. В другия е старият детски кът за игра, който пустее от години. Дори бях забравил, че е там, а сега виждам единствено колко е избледнял, колко напукана е пластмасата и колко опасен би бил за употреба. Минавам обратно през къщата, влизам в гаража и взимам кутията си с инструменти. Важно е, дори жизненоважно, да разглобя детския кът и да го изхвърля, преди някой да се нарани.
Болтовете са здраво завинтени, въпреки че са направени от обикновена пластмаса, предназначена за детски съоръжения. Счупвам един с чука.
— Какво правиш?
Гласът на Милисънт не ме стряска. Всъщност очаквам да го чуя.
— Какво ти изглежда, че правя?
— Изглежда ми, сякаш това би могло да почака до утре.
— Но аз искам да го направя сега.
Не мога да чуя как въздиша, но съм сигурна, че го прави. Тя стои зад гърба ми и наблюдава как чупя още един пластмасов болт.
— Цяла нощ ли ще ме гледаш? — казвам аз.
Тя влиза обратно в къщата. Плъзгащата врата се затваря с трясък.
Няма и час по-късно, а аз вече съм потен и в краката ми има купчина пластмаса. Оставям задния двор в по-лошо състояние, отколкото го намерих.
В дневната няма никого. Чувам ги на горния етаж — някой е в банята, друг крачи по коридора. Сядам пред телевизора. Дават някакъв комедиен сериал и семейството изглежда като моето, с двама родители и две деца, но те са много по-забавни от нас. Проблемите им не включват тринайсетгодишни момичета, които са занесли нож в училище, нито синове, които изнудват бащите си.
По време на рекламната пауза показват какво ще има по новините и аз превключвам канала на друг сериал, а после на трети, и продължавам така, докато Милисънт не влиза в стаята и не взима дистанционното от ръката ми. Навежда се близо до мен и просъсква в ухото ми: