Защото Наоми все още е жива.
Джош не го казва. От полицията също не го казват. Но всички знаят, че ако Оуен все още е жив, същото важи и за Наоми. Той винаги държи жертвите си живи и им причинява ужасни неща — неща, за които не се говори по телевизията. Неща, за които не мисля, защото в този момент ги извършва Милисънт.
Или поне аз приемам, че е така. Приемам, че Наоми все още е жива, макар да не съм попитал дали е така и да нямам никаква представа къде би я държала Милисънт. Полицейското издирване ме кара да се чудя.
На следващата сутрин, докато изкарвам на заден ход колата от алеята пред дома ни, Милисънт излиза от къщата. Вдига ръка, за да ми каже да почакам. Гледам как изминава пътя от входната врата до колата ми. Облечена е с тесни памучни панталони и бяла копринена блуза на черни точици.
Милисънт се навежда до прозореца. Лицето ѝ е толкова близо до моето, че виждам бръчиците в крайчетата на очите ѝ — не твърде дълбоки, не още. Когато слага ръка на ръба на вратата, по кожата ѝ виждам драскотини. Ако ми кажеше, че си е играла с някоя котка, щях да ѝ повярвам.
Забелязва, че оглеждам ръката ѝ, и дърпа ръкава си надолу. Вдигам очи към нейните. На сутрешното слънце изглеждат почти както преди.
— Какво? — казвам аз.
Тя бръква в джоба си и изважда бял пощенски плик.
— Мислех си, че това може да ти свърши работа.
Пликът е запечатан.
— Какво е…
— За следващото ти писмо.
Объркан съм, защото аз не пиша писма. След това си спомням, че Оуен го прави.
— Това ще ги убеди — казва Милисънт.
Влиза обратно в къщата така небрежно, както излезе, сякаш само ми е напомнила да купя бадемово мляко на връщане от работа.
Провирам пръст под капака на плика и отварям едното ъгълче.
Вътре има кичур от косата на Наоми.
Глава 28
Двоумя се за косата, питам се дали ще улесни всичко, или напротив, ще го усложни. Въпреки че Джена вече не носи със себе си нож, поне доколкото ми е известно, освен това не се храни добре. Човърка храната си, върти я в чинията. По време на вечеря почти не говори. Не ни разказва подробности за всяка футболна тренировка или учебен ден, както сме свикнали.
Това не ми харесва. Искам си обратно моята Джена — онази, която ми се усмихва и ме моли за нещо, за да мога да се съглася. Единственото, за което моли сега, е разрешение да стане от масата.
Ако изпратя на Джош писмо, с което да потвърдя, че жертвата на Оуен е Наоми, издирването просто ще стане по-усилено. От полицията ще претърсят всяка сграда в радиус от осемдесет километра, за да я открият, и медиите ще отразяват всяка секунда от издирването.
Но да не изпратя писмото вероятно би било по-лошо. Вероятно би било по-добре да оставя всички да се чудят дали Оуен е отвлякъл Наоми може би завинаги. Но по този начин Джена ще остане с впечатлението, че хората може просто да изчезнат безследно и завинаги. Това е самата истина, но може би тя не бива да я узнава. Поне засега.
За пореден път Милисънт има право. Кичурът коса ще свърши работа.
Съчинявам няколко чернови на писмото. Първата е прекалено обстойна, втората все още е твърде дълга, а третата вече е само един параграф. Накрая си давам сметка, че Оуен няма нужда да казва нищо. Косата ще каже достатъчно. Ще направят ДНК тест и ще разберат, че е на Наоми. Не трябва да правя нищо друго, освен да сложа кичура в прегънат лист хартия и да го подпиша:
Оуен
За финал го напръсквам с евтин одеколон.
Взимам плика, който Милисънт ми даде, и изсипвам кичура коса в моето писмо. Петдесет косъма, сто, не знам точно колко са, но са дълги няколко сантиметра. В единия край косата е неравна, с различна дължина. В другия край е толкова гладко отрязана, че сякаш чувам щракването на ножиците.
Не си позволявам да мисля повече за това. Не искам да си представям изражението на Наоми, когато вижда ножиците, не искам да си представям облекчението, което изпитва, когато усеща как единственото отрязано нещо е косата ѝ.
Вместо това прегъвам листа около кичура, слагам го в пощенски плик и използвам гъба, за да залепя капака. Не свалям ръкавиците, докато писмото не се озовава в пощенската кутия.
Веднага щом го пускам вътре, усещам прилив на адреналин.
Би трябвало да мога да избягам в работата си, но не е така. Всички говорят за Наоми, за Оуен, за това къде ли може да я държи и дали някога ще бъде открита. Кекона е в салона на клуба — днес няма урок, но въпреки това е дошла, за да разменя клюки с няколко други жени, всяка от тях достатъчно възрастна, за да е майка на Наоми. Мъжете седят на бара, вперили погледи в екрана — в красивото изчезнало момиче, с което с радост биха се запознали. Никой не споменава извънкласните занимания на Наоми в хотел „Ланкастър“. Тя вече е приела облика на нечия дъщеря, сестра, съседското момиче от Уудвю.