Плашещо е колко бързо се случи това.
С другите беше различно, особено с Холи. Никой не започна да я издирва, защото никой не я обяви за изчезнала.
Двамата с Милисънт взехме решението заедно. Не го бяхме обсъждали, преди Холи да умре, на мен дори не ми хрумна. Бях твърде зает да мисля за онова, което правехме, за да се запитам какво щеше да последва. Дни по-късно по телефона се обади майката на Милисънт. Болестта на Алцхаймер не беше напреднала до етапа, в който беше забравила колко дъщери имаше. Така и не ѝ казахме, че Холи е била освободена от клиниката, но тя го беше разбрала, като се беше обадила там.
Онази вечер си устроихме първата ни специална среща. Никога не го бяхме правили преди и дори се бяхме присмивали на идеята, докато един ден не ни влезе в работа.
Когато казах на Милисънт, че майка ѝ се е обадила, изражението ѝ не се промени. Вечерята тъкмо беше приключила, децата гледаха телевизия, а ние още седяхме край масата. Вегетариански бургери с домати и органичен кашкавал, пържени сладки картофи и салата. Аз все още хапвах картофките си, като ги потапях в пикантната псевдомайонеза.
— Мина ми през ума, че може да се случи това — каза тя.
Погледнах през рамо, за да се уверя, че децата не са наоколо. По онова време подскачах от страх дори от собствената си сянка. Не бях свикнал да прекрачвам закона, още по-малко да убивам хора, така че всеки шум означаваше, че са ни заловили. Всеки ден се чувствах остарял с още една година.
— Не трябва да говорим за това тук — казах аз.
— Разбира се. По-късно, след като децата заспят.
Дори това ме изнерви.
— Трябва да отидем навън. Или в гаража. Може да седнем в колата например.
— Идеално. Имаме среща.
Първата ни среща се състоя след като осемгодишният Рори и седемгодишната Джена заспаха в леглата си. Милисънт остави вратата на къщата открехната, ако имат нужда от нещо.
Бях приел, че ще кажем на майката на Милисънт, че не сме виждали Холи. Грешах.
— Не може да ѝ кажем, че е в неизвестност — каза Милисънт. — Ще започнат да я търсят.
— Но тя няма да я намери…
— Да, няма да я намери. Но докато си я спомня, няма да спре да я търси.
— Значи, да излъжем майка ти? Да ѝ кажем, че Холи е тук и е добре?
Милисънт поклати глава. Беше вперила поглед в таблото на колата, дълбоко замислена. Най-сетне каза:
— Няма друг начин.
Не казах нищо, защото се боях да не кажа отново някоя глупост.
Спомням си как си помислих, че няма да се получи, когато Милисънт предложи да се преструваме, че Холи все още е жива. След всичко, което бяхме направили, и след всичко, което очевидно беше успяло да ни се размине, това беше нещото, което щеше да ни издаде. Не го бяхме обмислили достатъчно добре. Дори не го бяхме обсъдили.
— Няма да се получи — казах аз. — В даден момент тя ще поиска да говори с нея, да я види. Ще дойдат тук или ще се опитат да се свържат с нея… — продължих да умувам на глас, да изреждам причините, поради които не можеше да се получи. Нямаше как да твърдим, че сме единствените хора, които се срещаха или говореха с Холи.
— Според мен Холи иска да замине — каза Милисънт. — Вероятно заради мен, защото аз ѝ напомням за онова, което направи, и защо беше в болницата.
Започнах да проумявам.
— Ако бях на нейно място и исках да започна на чисто, може би щях дори да напусна страната.
— Аз определено щях да искам да напусна страната — каза тя.
— Ти би ли изпратила на майка си имейл?
— Писмо. Дълго писмо, с което съобщавам на майка ми, че съм добре и просто имам нужда от малко време, за да си изясня всичко.
Тя изпрати писмото почти цяла седмица след като Холи беше умряла. Холи пишеше, че заминава за Европа, за да излекува душата си, да намери себе си, да открие своя път в живота, но обеща да пише редовно. Майка ѝ отговори, че я разбира. Дори добави снимка. Взехме я от телефона ми, когато снимах Холи пред училището на децата ни. Писмото извървя целия си път, когато ѝ отидохме на гости и тя го показа на Милисънт.
Когато тъща ми почина, тя вече не помнеше нито едната от двете си дъщери.
Глава 29
Виждам за първи път новината в телефона си, докато седя в колата пред едно кафене. Отивам от къщи на работа, след като закарах децата след училище, и спрях да си взема чаша кафе. Сигналът за извънредни новини прозвънява от телефона ми.