Оуен отново установява контакт
Джош разказва по телевизията за последното писмо от Оуен. За пръв път от дълго време насам не изглежда уморен. Застанал е пред полицейското управление, бузите му са порозовели, а очите му са светнали от вълнение, вместо от кофеин. След като цяла седмица е гледал как полицията претърсва празни бункери и изоставени колиби, сега прилича на нов човек.
Показват писмото на екрана. Името на Оуен се вижда ясно.
— Това писмо не е единственото, което съм получавал от човека, който твърди, че е Оуен Оливър Райли. Загънат в този лист хартия имаше един кичур коса. Не знаем на кого принадлежи. Дори не знаем дали косата е от мъж, или жена. В момента се провежда ДНК анализ и веднага щом разполагаме с някаква информация, ще ви съобщим.
Джош застава до една млада жена, която се представя като приятелка на Наоми, макар Джош отново да изтъква, че не знаем какво се е случило с Наоми. Приятелката не ми изглежда позната — не помня да съм я виждал в компанията на Наоми, нито да съм срещал нейна снимка в интернет. Има носов глас, който звучи дрезгаво, и се чувствам така, все едно съм затворен в колата с нея. Жената твърди, че Наоми е „мила, но не лигава, страхотна приятелка, но също така независима, умна, но не дървен философ“ — и аз нямам никаква представа какво означава нито едно от тези неща.
Жената излиза от кадър, а камерата отново се обръща към Джош. До него е застанал някакъв мъж. Едър, с мустаци, които му придават вид на морж. Джош казва, че мъжът е помощник-управител в хотел „Ланкастър“ и е работил заедно с Наоми. Джош не го моли да опише Наоми с една дума, но мъжът го прави.
— Ако трябва да опиша Наоми с една дума, думата е „мила“. Тя беше мила с всички — както с гостите на хотела, така и с колегите си. Винаги готова да се притече на помощ. Ако някой гост на хотела се нуждаеше от нещо в стаята си и колегите от румсървиса бяха заети, тя на драго сърце помагаше. Ако някой се разболееше, тя поемаше смяната му. Никога не молеше за нищо. Поне не и мен. Не мога да говоря от името на всички.
На прозореца на колата ми се почуква и аз подскачам.
Триста Престън. Виждам я в стъклото, както и отражението ѝ. Последният път, когато видях Триста, беше изпила толкова хапчета, че почти беше изпаднала в кома и ходеше като сомнамбул. Сега се усмихва и ми прави знак да сваля прозореца. Когато го отварям, тя се навежда и ме целува по бузата. Червилото ѝ с цвят на кайсия е лепкаво.
— Ами, здравей — казвам аз.
Тя се разсмива. Това я кара да изглежда по-млада от жената над четиресетте, която е всъщност. Помага и козирката на маргаритки върху главата ѝ.
— Извинявай. Днес съм в добро настроение.
— Забелязвам.
Също така забелязвам, че погледът ѝ е бистър, а зениците ѝ не са нито твърде малки, нито твърде големи. Доброто настроение на Триста не се дължи на медикаменти. Това не е същата Триста, която съм виждал преди — не е онази жена, която пиеше много вино на вечеря или в клуба, нито онази, която пиеше хапчета. Това е една трезвена Триста и аз не съм сигурен, че изобщо я познавам.
Тя отпива глътка от голямото си ледено кафе, полято със сироп.
— Няма захар. С обезмаслено мляко.
Засмивам се.
— Не съм ти лекар.
— Напуснах Анди — казва тя.
Не ми се причу. Триста наистина каза, че е напуснала съпруга си, което ми се струва подходящ момент да изляза от колата. Искам да кажа, че съжалявам, но тя изглежда твърде щастлива за подобна реплика.
На слънцето изглежда дори още по-добре. Кожата ѝ е с бледорозов цвят, все едно е прекарала вчерашния ден на плажа.
— Анди е задник — казва тя. — Със сигурност знаеш това.
Леко свивам рамене. Имам си правило да не коментирам съпрузите на хората. Не е добре за бизнеса.
Триста завърта очи към небето.
— Няма проблем, не е нужно да казваш нищо. Но знам, че си наясно какъв е. Анди винаги е бил задник и не мисля, че някога съм го обичала. Как ти се струва това откровение? — усмихва се тя, без капка смущение. — Вярно е. Омъжих се за Анди, защото отговаряше на всички изисквания. Това звучи ужасно, нали? Давай, може да го кажеш. Аз съм ужасен човек.
— Не съм казал нищо подобно. Но изглеждаш щастлива.
Това е самата истина.
— Никога повече не се налага да виждам лицето на Анди. Направо съм на седмото небе.
Чудя се преди колко време го е напуснала. Седмица? Две? Може би дори само няколко дни след като еуфорията от проявената смелост все още я държи.