— Тук ли ще останеш? — казвам аз. — В Уудвю?
— Знаеш ли, ти наистина ми помогна. Онзи ден, когато си поговорихме за всичко, ти ми помогна да си изясня нещата.
Онзи разговор помогна и на мен. От Триста научих някои неща за Оуен, които в противен случай нямаше как да знам, и така успях да напиша убедително писмо до Джош. Но тя не говори за това.
— Нищо не съм направил — казах аз.
— Направи много. Ако не ме беше изслушал така, никога нямаше да започна да разказвам надълго и нашироко за Оуен. Никой не иска да слуша за това. Всички имат нужда да виждат у него само едно чудовище.
— Не е ли такъв?
Тя се замисля, докато смуче през сламката си.
— Да. И не. Помниш ли, че ти разказах как сексът с Оуен беше добър? Не страхотен, но добър?
Кимвам.
— Лъжа. Беше страхотен. Всъщност невероятен. Оуен беше, той беше…
Гласът ѝ затихва. Тя поглежда над паркинга пред кафенето, зареяна в спомен, невидим за мен. Чувствам се неловко просто да я гледам и дори още по-неловко да заговоря, затова не го правя.
— Аз го обичах — казва тя.
— Оуен?
Тя кимва и след това поклаща глава.
— Това звучи ужасно. Не искам да кажа, че ще се втурна да го търся и да бъда с него, нищо подобно. Така или иначе, не бих могла да го открия. За бога, това прозвуча сбъркано.
Тя вдига ръце и се отказва да обяснява повече.
— Съжалявам. Доста е откачено.
— Не, просто е… — казвам аз, но не мога да измисля друга дума.
— Откачено.
Свивам рамене.
— Добре, откачено е. Но не в лош смисъл според мен.
— Да обичаш едно чудовище не е лошо?
— Когато си се влюбила в него, не си знаела, нали?
— Не.
— И не си се влюбила в него, защото е бил чудовище, нали?
Сега тя свива рамене. Усмихва се.
— Как бих могла да знам?
Нямам отговор.
Глава 30
Една църква на име „Братство на надеждата“ се е превърнала в сборно място за всеки, който иска да говори за Наоми, да се помоли за нея или да запали свещ. Всичко започна с приятелите и колегите ѝ, може би по инициатива на онзи мъж, който приличаше на морж, или момичето с носовия глас, и вече обхваща една по-широка част от местните жители.
Не съм влизал в самата църква, но съм спирал пред нея на път за вкъщи след работа и съм наблюдавал хората, които влизат и излизат. Някои остават вътре известно време, други само няколко минути. Разпознавам няколко души от клуба и се обзалагам, че нито един от тях не е познавал Наоми. Това не са хора, които прекарват времето си със служители на рецепция в хотел.
Милисънт разбира за това — може би някой от клиентите ѝ е разказал — и тя решава, че нашето семейство трябва да отиде на църква в петък.
На въпросната вечер всички сме на бегом. Прибирам се късно от урок и се пъхам под душа. След училище Рори отива на гости в дома на свой приятел, загубва представа за времето и Милисънт отива да го вземе с колата. Джена се приготвя в стаята си. Нямаме време да вечеряме у дома, затова ще отидем след посещението в църквата. Милисънт прави групов чат, където обсъждаме в кой ресторант ще отидем. Рори иска италиански, Милисънт иска мексикански, а за мен няма никакво значение.
Когато колата влиза в гаража, повиквам Джена.
— Да тръгваме — казвам аз. Джена винаги ми казва, че като говоря така, звуча като истински татко.
Сега не казва нищо.
— Джена?
Когато не отговаря и втория път, се качвам на втория етаж и почуквам на вратата ѝ. На нея си е закачила малка бяла дъска, украсила я е с панделки в цветовете на дъгата и е написала с типичния си закръглен почерк: „Забранено за Рори“.
На долния етаж вратата на гаража се отваря и Милисънт се провиква:
— Готови?
— Почти — казвам аз и отново почуквам на вратата.
Джена не отговаря.
— Какво става? — казва Милисънт.
Вратата е отключена. Отварям я леко.
— Джена? Добре ли си?
— Аха.
Съвсем тихичък звук. Идва от банята.
В нашия модерен дом ничия стая не е обикновена. Всички имат собствена баня. Четири спални, четири бани и половина, точно както строят всички нови къщи в „Хидън Оукс“.
— Хайде! — кресва Рори.
Милисънт се качва по стълбите.
Прекосявам стаята на Джена, между детските играчки и дрехи, обувки и грим на една разцъфваща тийнейджърка. Вратата на банята е отворена. В мига, в който надниквам вътре, на прага на стаята на Джена се появява Милисънт.
— Какво става? — казва тя.
Джена стои на белите плочки на пода в банята ѝ, заобиколена от кичури тъмна коса. Поглежда към мен, а очите ѝ изглеждат по-големи от всякога. Джена е отрязала цялата си коса. Окълцана е до скалпа, на не повече от два сантиметра.