— Не съм сигурна, че ми трябва шапка.
Раменете на Милисънт леко увисват. Тя е по-загрижена за косата на Джена, отколкото самата Джена.
— Добре — казва тя и събира шапките. — Просто ще ги оставя в твоята стая.
Преди лягане отивам да видя Рори. Той е в леглото си, чете комикс. Пъха го под възглавницата си, а аз се преструвам, че не го виждам.
— Какво — казва той. Повсеместно раздразнение.
Сядам на бюрото му. Книги, тетрадки, зарядни устройства. Пълен плик чипс и рисунка на нещо, което наполовина прилича на чудовище и наполовина на супергерой.
— Не е честно — казвам аз. — Не си виновен за нищо, но въпреки това се налага да го приемеш.
— В името на общото благо. Ясно ми е.
— Ти какво мислиш? — казвам аз.
— За кое?
— За сестра ти.
Всеки момент ще каже нещо. По зелените му очи разбирам, че ще се направи на умник.
Но се спира. Замълчава.
— Не знам — казва той. — Малко е обсебена от цялата тази работа.
— Оуен.
— Аха. В смисъл, по-обсебена от обикновено. Нали я знаеш.
Говори за способността на Джена да се съсредоточава като лазер върху определена тема, независимо дали е футбол или панделки, или понита. Рори го нарича обсебване, защото самият той няма тази способност.
— Как се държи в училище? — питам аз.
— Добре, доколкото мога да преценя. Още е популярна.
— Ще ми кажеш ли, ако това се промени?
Той се замисля, вероятно за възможността да поиска нещо в замяна, но не го прави.
— Да — казва той.
— И не се дръж като пълен задник с нея.
— Но това ми е работата. Нали съм ѝ брат — усмихва се Рори.
— Знам. Просто не я върши толкова успешно.
Двамата с Милисънт най-сетне оставане сами. Късно в неделя вечерта аз съм изтощен. Угрижен. С ужас очаквам следващата история около Оуен, Наоми или Линдзи.
Наоми. За първи път през последните два дни си давам сметка, че Милисънт е била неотлъчно с нас. Била е с Джена, с мен, с нас, от петък вечерта насам. Това ме кара да се чудя къде ли е Наоми, дали все още е жива. Несъмнено се нуждае от вода. Без нея няма да оцелее.
Изобщо не исках да мисля къде е Наоми, как точно е завързана, в каква ли обстановка се намира. Насилвам се да не мисля за това. И все пак, образите ме връхлитат. Онези, за които съм чувал: подземният бункер или мазе, звукоизолираната стая в един иначе обикновен дом. Средства за завързване, за тях също мисля. Вериги и белезници — стоманени, за да не могат да бъдат счупени.
Но може би не е така. Може би просто е заключена в някоя стая и свободно се разхожда в нея. Може би е най-обикновена стая с легло, гардероб, баня, може би и хладилник. Удобна и чиста. Не зловеща килия за мъчения, нищо подобно. Може би дори има телевизор.
Или не.
Обръщам се към Милисънт, която седи в леглото с таблета си и проучва случаи на деца, които са развили фобия от новините по телевизията. Трябва да си дава сметка, че вината е наша. Ако не бяхме възкресили Оуен, нищо от това нямаше да се случи. Споменът за Наоми и Линдзи щеше да избледнее, точно както се случи с първите две.
Глава 32
Завръщането на Оуен изпълни своята цел. Никой не се съмнява, че точно той е отвлякъл и убил Линдзи, точно той сега държи в плен Наоми. Сега е време той да си отиде. Единственият начин това да се случи е да спрем новините за него — никакви писма повече, никакви кичури коса. Никакви изчезнали жени. Никакви трупове.
Трябва ни стратегия за излизане от ситуацията. Джена се нуждае от това.
В клуба продължават да говорят за Оуен. Аз отказвам да го правя. Излизам от салона, далеч от клюките, дори далеч от Кекона. Все още имаме само по два урока седмично, но тя е в клуба всеки ден. Прекарвам целия ден на корта — или с някой клиент, или в очакване на следващия. След последните няколко седмици, както и последния уикенд, денят едва ли не е прекалено нормален. Неизбежно ще се случи нещо, за да промени това.
Имам урок с една двойка, която живее в „Хидън Оукс“ още от самото начало. Движат се бавно, но фактът, че изобщо се движат, е забележителен.
Когато приключваме, тримата заедно отиваме в клуба. Искам да си взема кафе и да се отбия в офиса, за да проверя седмичния си график. Най-краткият път до офиса е през самия клуб, където срещам Анди Престън. Не съм го виждал от празненството по случай пенсионирането на онзи член на управителния съвет, почти преди месец. Това беше преди Триста да го напусне. Тогава изглеждаше сравнително нормално. С леко коремче, оредяваща коса и червендалест вид от цялото това вино.
Сега изглежда съвсем сбъркано. Облегнал се е на бара, облечен с долнище на анцуг, което изглежда на сто години. Тениската му с емблемата на „Хидън Оукс“ е чисто нова — все още личи как е била сгъната, сякаш току-що я е купил и си я е облякъл. Гладко избръснат е, но косата му е разрошена. Питието в ръката му е кафяво и чисто, без разредител, без лед. Продължавам напред, защото вече знам за раздялата на семейство Престън повече, отколкото ми се иска.