Анди ме спира. Гласът му се разнася до другия край на бара, може би чак до паркинга.
— Я виж ти, професионалистът. По тенис, имам предвид. Освен ако не си професионалист и по нещо друго.
Махвам му с ръка.
— Здравей, Анди.
— Ела да изпием по едно.
— Съжалявам, след половин час имам урок.
— Урок? Така ли го наричаш?
— Радвам се, че се видяхме, Анди.
Тръгвам си, или поне се опитвам. Той ме последва през залата, чак до входната врата. Стоим под арката в преддверието, обвито по дължина в бръшлян. В едната посока е офисът. В другата — паркингът.
Спирам и се обръщам към Анди.
— Виж, не знам…
— Ти ли спиш с жена ми?
— За бога, Анди. Не. Не спя с Триста.
Реакцията ми го учудва. Прави крачка назад.
— Но тя е влюбена в друг.
— Не и в мен.
Нямам намерение да му казвам в кого. Това не е моя работа, никога не е било моя работа.
— Но ти си говорил с нея. Двамата сте се виждали, за да пиете заедно.
— Тя не каза нищо за теб. Обсъждахме това, което се случва в града. Изчезналите момичета.
Не споменавам името на Оуен.
Анди кимва. Стойката му леко се отпуска.
— Това я разтревожи. Повече не иска да гледа новините.
Той свежда очи и подритва имитацията на паваж под краката ни.
— Заклеваш ли се, че не си ти?
— Заклевам се.
Идва ми да добавя, че иначе ще ми изсъхнат ръцете, но решавам да не се държа като пълен задник.
Той протяга ръка и аз я стисвам.
— Благодаря — казва той. — И съжалявам.
— Няма нищо.
Анди не се връща обратно в клуба. Поема в обратна посока, към паркинга. За малко да му кажа, че не може да шофира, но не го правя. Служителят на паркинга ще го спре. Юридическа отговорност и разни такива.
Уроците ми продължават, няма новини, няма обаждания от вкъщи, няма повече неочаквани случки. Не и преди да си тръгна от работа и да мина през автомивката на път за дома.
Обикновено проверявам телефона си — предплатения — поне веднъж на два дни, но наруших собственото си правило. Случват се твърде много неща — твърде много други неща, с които да се занимавам.
Телефонът е скрит в резервната гума в багажника ми. На автомивката изваждам всичко отвътре, за да го почистят с прахосмукачка, и заедно с останалите неща, взимам и телефона. Докато колата минава през автомивката, включвам телефона. Звукът за ново съобщение ме хваща неподготвен. И телефонът, и звукът, са отживелица. Телефонът дори не е смартфон — просто предплатен телефон, който е по-тежък, отколкото изглежда.
Купих го преди години в един магазин за намалени стоки. Отне ми доста време да взема решение. Не за самия телефон, по онова време всички предплатени телефони изглеждаха еднакво. Отне ми доста време да взема решение дали изобщо да го купя. Към мен се приближи една мила продавачка и попита дали може да ми помогне с нещо. Изглеждаше твърде възрастна, за да разбира от електроника, но се оказа, че разбира и още как. И беше толкова търпелива, толкова мила с мен, докато не спирах да ѝ задавам въпроси един след друг. Отговорите нямаха значение. Техническите характеристики не ме вълнуваха. Опитвах се да взема решение дали се нуждаех от втори телефон, от предплатените, и мисля, че в крайна сметка го взех, защото след толкова много въпроси от моя страна щеше да бъде грубо да не си купя нищо. Бях отнел твърде много от времето ѝ.
Оттогава го имам. Анабел просто е най-новото попълнение в него.
Не съм се сещал за нея, откакто реших, че тя няма да бъде следващата. Не е имало повод да мисля за Анабел, не и докато не се обади. Или ми изпрати съобщение, имам предвид. Няма никаква полза да се обаждаш на глух човек.
Хей, страннико, хайде отново да пийнем по нещо. О, аз съм Анабел:)
Нямам никаква представа кога е изпратила съобщението. Получава се в телефона ми едва след като го включа, но може да го е изпратила и преди седмица. Минала е поне една седмица от последния път, в който го включих.
Обмислям дали да отговоря на съобщението, поне за да ѝ кажа, че не я игнорирам умишлено.
Колата ми все още се мие, затова преглеждам предишните съобщения в телефона. Преди онова, което ми е изпратила Анабел, има едно съобщение от Линдзи. Оттогава са минали вече петнайсет месеца.