Тобайъс, беше ми много приятно да се запознаем. Надявам се някой път отново да се разходим в гората.
Тобайъс. Той не трябваше да се превръща във втората ми самоличност, нито да има своя собствена. И не трябваше да спи с никого.
Двамата с Милисънт го измислихме заедно. През една необичайно студена за Флорида вечер, когато температурите спаднаха под пет градуса. В компанията на горещ шоколад и кутия сладолед се роди Тобайъс.
— Всъщност не можеш да промениш начина, по който изглеждаш — каза ми тя. — Не и без помощта на някаква перука или фалшива брада, имам предвид.
— Няма да нося перука.
— В такъв случай ще ти трябва нещо друго.
Аз бях онзи, който предложи да се престоря на глух. Само няколко дни по-рано бях имал урок с едно дете, което беше глухо, и за да общуваме, използвахме телефоните си. Случката ми направи впечатление, затова предложих същото.
— Гениално — каза Милисънт. После ме целуна точно по онзи начин, който ми харесва.
След това обсъдихме името ми. Трябваше да бъде запомнящо се, но не странно; традиционно, но не често срещано. Сведохме избора до две: Тобайъс и Куентин. Предпочитах второто, заради кратката форма. Куинт е по-хубаво от Тоби.
Изредихме плюсовете и минусите и на двете имена, като Милисънт дори потърси произхода им.
— Тобайъс идва от еврейското име Тобия — каза тя, докато четеше в интернет. — Куентин идва от римското име Квинтус.
Свих рамене. Нито един от двата факта не значеше нищо за мен.
Милисънт продължи.
— Куентин е римската дума за пети. Тобайъс е библейско име.
— Какво е направил в Библията?
— Чакай малко.
Милисънт отвори някаква страница, разгледа надолу и каза:
— Съсякъл е някакъв демон, за да спаси Сара, а после се е оженил за нея.
— Искам да бъда Тобайъс.
— Сигурен ли си?
— Кой не иска да бъде герой?
Същата вечер се роди Тобайъс.
Не го познават много хора, само няколко бармани и няколко жени. Анабел е най-скорошната.
Не отговарям на съобщението, в което ме кани да изпием по нещо. Изключвам телефона и го слагам обратно в багажника.
Глава 33
Коледа, шест години по-рано. Рори беше на седем, Джена на шест и двамата бяха започнали да питат защо имат само едни баба и дядо. Никога не бях говорил с тях за това, не им бях казвал нито какви са били, нито как са починали. Въпросите им ме накараха да се замисля какво можех да им отговоря. Какво трябваше да им отговоря.
Една нощ слязох в кухнята с надеждата, че ако си напълня стомаха, от това ще ми се доспи достатъчно, за да преодолея безсънието. Ядох останалата от вечеря лазаня с черен боб направо от тавата. Студена, но не беше никак зле. Когато Милисънт влезе в кухнята, все още седях пред тавата. Тя си взе една вилица и седна до мен.
— Какво става?
Милисънт пъхна в устата си една голяма хапка от лазанята и ме погледна право в очите очаквателно. Никога не ставах да ям през нощта. Тя го знаеше.
— Децата задават въпроси за родителите ми.
Милисънт повдигна вежди, без да казва нищо.
— Ако излъжа и им кажа, че родителите ми са били прекрасни хора, а после разберат истината, ще ме намразят, нали?
— Най-вероятно.
— Но може така или иначе да ме намразят.
— Само за известно време — каза тя. — Мисля, че всички деца преминават през период, в който ние ще бъдем виновни за всичко.
— Колко дълго продължава това?
Тя свива рамене.
— Двайсет години?
Усмихнах се. Тя се усмихна в отговор. И отново се върнахме на въпроса за моите родители, които бяха живи и здрави и все още са.
Можех да кажа, че са ме тормозили. Психически. Физически. Дори сексуално. Можех да кажа, че са ме били, че са ме връзвали, горели са кожата ми с цигари и са ме карали да ходя пеш до училище по стръмните улици — и в двете посоки. Не беше вярно. Израснах в хубава къща, в хубав квартал и никой не ме докосваше както не трябва. Родителите ми бяха изискани, възпитани хора, които можеха да рецитират насън какво повеляват добрите маниери.
Освен това бяха ужасни, студени хора, които не биваше да стават родители. Все още не съм сигурен защо бяха искали да се родя. Предполагам, че така правят възпитаните хора, въпреки че през по-голямата част от живота ми, аз просто им се пречках.
Чашата преля, когато заминах в чужбина. Когато им казах, че искам да си взема почивка от университета и да пътувам, те ми дадоха малко пари. Аз си купих еднопосочен билет, голяма раница и изпих няколко дузини шотове. Двама приятели решиха да се присъединят към мен, затова скалъпихме набързо някакъв план и избрахме дата на заминаване. Не казах на тях, нито на друг, че ме беше страх.