Няколко часа преди полета все още опаковах багажа си, все още се опитвах да реша кои тениски да взема със себе си или дали щеше да ми трябва дебело яке. Бях развълнуван, да. Нямах търпение да се разкарам от „Хидън Оукс“. Нямах търпение да се разкарам от детската си стая, където стените бяха боядисани като под водата, дълбоко в океана. Бях израснал насред нещо, което никога не бях виждал. Струваше ми се напълно в реда на нещата най-сетне да го видя с очите си.
Но освен това нямах никаква представа какво ще се случи. Вече се бях провалил в тениса, а след това още веднъж в опита си да вляза в добър университет. Посредствен играч на тенис, посредствени оценки в училище. Какво щеше да се случи, ако се окажех и посредствен пътешественик? Нямах никаква представа.
Родителите ми не ме закараха до летището. Поръчах си такси, защото ме беше срам да помоля да пътувам с някого от приятелите ми и техните родители. Беше сряда сутрин, полетът ми беше ранен и тъкмо беше започнало да се зазорява. Майка ми си беше направила чаша кафе, баща ми вече беше облечен и всички застанахме в антрето на лъскавия теракотен под, заобиколени от огледала. Вазата на масата по средата беше пълна с оранжеви хризантеми. Изгряващото слънце докосна кристалния полилей и образува дъга върху стълбището.
Таксито свирна с клаксон. Майка ми ме целуна по бузата. Баща ми стисна ръката ми.
— Татко, искам да…
— Късмет — пожела ми той.
Не можех да си спомня какво щях да кажа, затова си тръгнах. На път за летището се чудех дали причината беше моята посредственост. Може би затова нямаха търпение да си тръгна.
В крайна сметка не излъгах децата. Казах им, че баба им и дядо им са загинали в ужасна катастрофа с кола, преди много години.
Не им разказах всичко, но почти. Причината беше Милисънт. Написахме сценария заедно. За да го направим възможно най-тържествено, свикахме семейна среща. Рори и Джена бяха толкова малки. Може би не беше честно спрямо тях. Но беше по-лошо да ги оставя да вярват, че са обичани от хора, които не ги беше грижа за тях.
Седнахме в дневната. Джена вече беше облечена в жълтата си пижама, цялата с картинки на балони. Тя обожаваше балони, а Рори обожаваше да ги пука. Тъмната коса на Джена беше подстригана до брадичката и имаше равно подрязан бретон. Тъмните ѝ очи надзъртаха изпод него.
Рори беше облечен със синя тениска и долнище на анцуг. Когато навърши седем години, той се беше обявил за твърде голям за пижами. Двамата с Милисънт решихме, че можем да живеем с това, и тя спря да му купува пижами.
Трудно ми беше да гледам мъничките им доверчиви личица и да им кажа, че понякога е по-добре хората да не се познават.
— Не всички хора са добри — казах аз.
Първа отговори Джена.
— Вече знам за непознатите на улицата.
— Не всички в твоето семейство са добри. Или бяха добри.
Намръщени лица. Объркване.
Говорих десет минути. Толкова време ми беше необходимо, за да кажа на децата си, че родителите ми не бяха добри хора и това не беше по тяхна вина.
Иронията в онова, което бях направил, ме осени едва години по-късно, след Холи и останалите. Някой ден Рори и Джена може би щяха да поговорят със своите деца и да им кажат същите неща за Милисънт и мен.
Глава 34
Предполагах, че ДНК анализът на кичура коса на Наоми ще отнеме по-дълго от седмица. Може би защото по телевизията винаги се случваше толкова бързо, аз си казах, че в реалния живот сигурно трябва повече време. Истинският ДНК анализ несъмнено отнема месеци. Това явно е вярно, но не и за предварителния анализ. И не когато полицията се опитва да открие жена, която може би все още е жива.
Анализът потвърждава с точност над деветдесет и девет процента, че косата принадлежи на Наоми.
Всичко това ми съобщава Кекона. Обичайният ни урок по тенис се превръща в урок по съдебна медицина, защото друго нейно хоби е да гледа всички полицейски сериали и документални поредици. Изчезналите и/или мъртви жени често се срещат в тях.
— Винаги млади, красиви и общо взето, невинни — казва тя, като изрежда качествата на Наоми едно по едно. Носи си чаша кафе и не мисля, че ѝ е първото за деня. — Въпреки че понякога показват случай с някоя проститутка за назидание.
— И после какво? — питам аз.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, какво се случва, след като това младо, красиво и общо взето, невинно момиче изчезне?
Кекона вдига ръце, сякаш в опит да накара шумната публика да запази тишина.