— Вариант първи, приятелят: защото е ревнив и манипулативен. Или бившият приятел, защото е ревнив и манипулативен.
— Всичко това един вариант ли беше?
— Да. Слушай внимателно. Вариант две: непознатият, или най-вероятно непознатият. Това е вариантът с психаря/преследвача/социопата/умствено болния/серийния убиец. Поне едно от тях, а понякога и няколко наведнъж.
Кекона не ми казва нищо ново. Аз също гледам телевизия. Но не и през последните няколко дни, защото новините все още са забранени в нашата къща. Съжалявам, че пропуснах репортажа на Джош за резултатите от ДНК анализа, и си отбелязвам наум да го потърся в интернет.
— Възможни развръзки? — Кекона казва това, сякаш съм я попитал. Не съм. — Смърт. Изнасилване и смърт. Мъчение и изнасилване, и смърт.
Не знам какво да отговоря на това.
— Случва се някоя да оживее — казва тя.
— Но не често.
Кекона поклаща глава.
— Не, дори по телевизията.
Връщаме се към тениса. В крайна сметка аз ѝ задавам още един въпрос.
— Защо мислиш, че е толкова популярна? Историята с изчезналата жена?
— Защото кой може да устои на една принцеса, изпаднала в беда?
Забраната за новини в къщата през цялото време беше леко престорена, защото всички имахме интернет на телефоните си. Всички знаят за резултата от ДНК анализа. След вечеря Милисънт ме завежда в гаража. Спонтанна специална среща.
Тя иска да обсъдим резултата с Джена. Изминала е само една седмица от инцидента с косата, но оттогава насам Джена сякаш се чувства добре. Дори щастлива. Милисънт се тревожи от повторна криза. От какво естество, не съм съвсем сигурен. Започвам да мисля, че Джена постъпва умно. Проактивно. Защото, кой би искал да бъде похитен от психопат/преследвач/социопат/сериен убиец? Не и моята дъщеря.
Докато седим в колата, Милисънт ми споделя своя план как трябва да подходим към темата. Не искаме да я тревожим, но не искаме да пренебрегваме новините. Не искаме да се държим снизходително с Джена, но не можем и да бъдем нейни приятели. Искаме да проведем разговор с нея, не да я поучаваме; да я успокоим, но без да я глезим. Милисънт непрекъснато употребява думата „ние“, сякаш това е нашият план, а не нейният.
— Как е тя? — казвам аз.
— Точно сега изглежда добре. Но от друга страна, миналата седмица също изглеждаше добре, а след това…
— Не говоря за Джена.
Тя навежда глава настрани, объркана. Раздразнена. След това идва прозрението.
— В момента говорим за Джена — казва тя.
— Наоми все още ли е жива?
— Да.
Искам да си върна думите назад. Искам да кажа нещо, което да я разсмее, да предизвика прилив на адреналин у мен, да накара и двама ни да се почувстваме добре.
Нищо не ми хрумва.
Гледаме се втренчено един друг, а нейните очи са толкова тъмни, че приличат на бездни. Гледам я, докато не издържам повече.
Милисънт въздъхва.
Последвам я обратно в къщата. В дневната сядаме на дивана, където Джена и Рори гледат телевизия. Рори пръв забелязва, че гледаме тях, а не телевизора. Не остава, за да вземе участие в разговора.
Който преминава добре според мен. Джена слуша и кима, и се усмихва. Когато Милисънт я пита дали има някакви въпроси, Джена поклаща глава. Когато я пита как се чувства, тя отвръща, че е добре.
— Страхуваш ли се? — казва Милисънт.
Джена вдига ръка и докосва късата си коса.
— Не.
— Оуен няма да те нарани.
— Знам.
Раздразненият тон е успокоителен. Тя се държи нормално и изглежда нормално, като изключим косата ѝ.
По-късно двамата с Милисънт сме в нашата стая. Тя подрежда, крачи напред-назад между спалнята и дрешника, прибира едни неща и изважда други. Грижи се всичко да е на мястото си, преди да си легнем, за да ни бъде по-лесно на следващата сутрин. Припряността не е част от характера ѝ. Нито склонността да закъснява.
Наблюдавам я. Червената ѝ коса е спусната, рошава и тя постоянно я отмята назад с ръка. Облечена е с термо чорапогащи, разпуснати, от най-старомодните, и носи раирани чорапи. Дрехите, с които спи, са най-непретенциозните, които притежава, и съм ѝ казвал колко са смешни. Но не ѝ го казвам тази вечер. Вместо това излизам в коридора и отивам да проверя как е Джена.
Тя спи, сгушена в оранжевите чаршафи, под белия юрган. Лицето ѝ е отпуснато, спокойно. Не уплашено.
Когато се връщам в нашата стая, Милисънт вече е в леглото и аз лягам до нея. Тя ме поглежда и аз си мисля, че ще каже нещо за разговора, който проведохме по-рано в гаража. Вместо това тя изгася лампата, все едно нищо не е станало.