Анди все още е неин съпруг и той е човекът, който е организирал всичко. Помещението е голямо и няма нито един празен стол. Триста сигурно щеше да се зарадва, че на погребението ѝ няма свободни места. Всички са тук, облечени в най-изисканите си черни дрехи, дошли да почетат паметта ѝ, или да задоволят любопитството си. Аз съм тук, защото съм виновен.
Милисънт е с мен, въпреки че все още няма никаква представа защо се е самоубила Триста. Както и всички останали. През последните няколко дни в клуба оживено се обсъждаше разпадането на брака ѝ, депресия, финансови проблеми. Във всеки един момент можеше да се окаже зависима от наркотици, алкохоличка, нимфоманка. Беше бременна или беше загубила бебето си. Може би така или иначе е знаела, че ще умре от неизлечима болест или мозъчен тумор.
Изглежда, никой не помнеше и дори не знаеше, че преди двайсетина години, тя е имала връзка с Оуен Оливър Райли.
На погребението присъства нейната сестра: по-пълна, кестенява версия на Триста. Казва, че Триста се е грижела за нея, докато родителите им били на работа, приготвяла вечеря и перяла мръсните дрехи.
— Израснахме в другия край на града. Невинаги беше живяла в „Хидън Оукс…“
Последното прозвучава като обида. По-малката сестра на Триста все още живее в другия край на града.
Тя не казва нито дума за Анди.
Следващата е една от по-скорошните приятелки на Триста. Тя е слаба и руса като Триста и разказва някаква дълга история за това как Триста винаги била готова да я изслуша, да се притече на помощ и да услужи с каквото може.
Последният, който произнася реч, е Анди. След последния път, когато го срещнах, се е подстригал и е сменил долнището на анцуга с тъмен костюм. Вместо да говори за разпадането на брака им, той разказва как са се запознали двамата с Триста. Тя работела като стажант в някакъв музей, докато все още си търсела работа, която да отговаря на образованието ѝ по история на изкуството. Той бил гост на някакво благотворително събитие в музея и пътищата им се пресекли пред една скулптура. Тя му разказала всичко за въпросното произведение.
— Бях запленен. От нея, от начина, по който говореше, от думите и дори от интонацията на гласа ѝ. Не съм способен да избера по-подходяща дума. Триста беше просто пленителна.
При тези думи Анди започва да плаче. Първо със сълзи, после с хлипане.
Никой не помръдва.
Най-сетне някакъв мъж се приближава до Анди и прошепва нещо на ухото му. Анди си поема дълбоко дъх и идва на себе си. Продължава да говори. Аз не го слушам, защото размишлявам върху тази дума.
Пленителна.
След като приключва, имаме възможност да се приближим до ковчега, за да се сбогуваме с Триста. Правят го почти всички, само няколко души се въздържат. Милисънт и аз не сме сред тях.
Ковчегът е изработен от много тъмно дърво, почти черно, а вътрешната му част е в блед прасковен цвят. Не изглежда толкова лошо, колкото звучи. Цветът подхожда на русата коса на Триста и на червилото ѝ с прасковен оттенък. Този цвят ѝ отива и аз се радвам, че някой се е сетил да го използва.
Но костюмът, с който е облечена, е съвсем друго нещо. В плътен тъмносин цвят и с дълги ръкави. На шията си има семпла перлена огърлица и по една перлена обица на всяко ухо. Тези дрехи изобщо не подхождат на Триста. Сякаш някой ги е купил предишния ден, защото е решил, че трябва да бъде погребана в нещо благопристойно, вместо в нещо, което би ѝ харесало.
Това ме разстройва неестествено много. Не ми харесва, че Триста ще прекара вечността, облечена с дрехи, които ненавижда. Надявам се, че не наблюдава отгоре собственото си погребение.
— Изглежда красива — казва Милисънт.
Ако можех да кажа нещо на Триста, бих ѝ казал, че съжалявам. Съжалявам за дрехите, затова, че я попитах за Оуен, задето върнах Оуен в живота ѝ.
Също така бих ѝ казал, че Анди има право. Тя беше пленителна. Знам това, защото разбирам точно какво има предвид Анди.
Милисънт е пленителна. Точно с тази дума бих я описал. Тя беше пленителна, когато се запознахме, и все още е пленителна. И ако умре и трябваше да произнеса реч на погребението ѝ, аз щях да се държа точно като Анди. Ако трябваше да опиша колко пленителна е тя и междувременно да знам, че никога повече няма да мога да бъда запленен от нея, щях да размахвам яростно юмрук към небето. Или към онзи, който беше развалил всичко.
В случая на Анди това бях аз.
Глава 36
Мъжът на телевизионния екран е с наднормено тегло и има болнав вид, така че изглежда полумъртъв, въпреки че едва е прехвърлил петдесетте. Има мек, закръглен корем, гушата му е започнала да увисва и косата му стърчи на сиви кичури. Позната гледка. Клиентите ми са точно като него, или някога са били.