Приложението ми казва къде отива тя — адреса, географската ширина и дължина. Знам колко време прекарва там, колко бързо шофира, точно къде паркира. Приложението изважда диаграми и графики, които ми казват колко време прекарва в шофиране, средната ѝ скорост и средния времеви диапазон, който прекарва на всяко едно място. Опитвам да си представя Милисънт зад волана, облечена за работа, може би как говори по телефона или слуша музика. Питам се дали прави нещо, за което не подозирам. Може би си пее, когато е сама. Или си говори. Никога не съм я виждал да прави нито едно от тези две неща, но все трябва да прави нещо. Всеки прави нещо, когато е сам.
На първия ден тя завежда децата на училище и отива в офиса. Работи в една агенция за недвижими имоти, но не прекарва много време зад бюрото си. След това отива с колата до „Ларк Съркъл“, една улица с жилищни сгради в „Хидън Оукс“. През следващите осем или девет часа тя посещава единайсет къщи, като всяка от тях е обявена за продан. Проверявам ги до една. После взима децата от училище, минава през магазина за хранителни продукти и се прибира у дома.
Изненадващо е къде се отбива за обяд. Вместо да си вземе салата или сандвич, или дори да хапне нещо на крак, Милисънт отива в едно магазинче за сладолед.
За вечеря има печена пуйка с чоризо и сладки картофи. Рори небрежно подминава оценката, която е получил на теста по история, като ни разказва някаква вълнуваща история за едно хлапе, което са хванали да пуши цигари, а то избягало, преди да успеят да разберат как се казва. Джена чула същата история, но приятелката на една нейна приятелка казала, че бил синът на директорката и затова избягал.
— Глупости — казва Рори. — Аз чух, че е бил Чет.
Джена вирва нос.
— Той е гадняр.
— Чет Алисън? — казва Милисънт. — Аз помогнах на семейство Алисън да си купят къща.
— Не. Чет Мадигън.
— В училище имате две момчета на име Чет? — казва тя.
— Три — казва Джена.
Разговорът замира и аз започвам да размишлявам по темата с многобройните момчета на име Чет в училището, като междувременно крадешком поглеждам към чинията на Милисънт. В нея има дебел резен пуешко месо, няколко резена чоризо и един мъничък сладък картоф. За нея това е нормално количество храна за вечеря. За десерт има плодове и джинджифилови бисквитки. Няма сладолед.
Внезапно у мен се поражда огромен интерес към хранителните навици на съпругата ми. Питам се дали храната, която яде на обяд, предопределя какво ще има за вечеря, за десерт или и двете.
На следващия ден отново наблюдавам синята точица.
Милисънт завежда децата на училище, но ги взимам аз, докато тя е на работа в някаква къща в затворения жилищен комплекс „Уилоу Парк“. Днес не спира никъде, за да обядва, а отива в офиса. Отново радиусът, в който прекарва времето си, е малък — съсредоточен в районите и улиците, където най-често продава къщи.
За сметка на това от полицията разширяват обхвата на издирването. Нощем, докато Милисънт спи, аз гледам новините на телефона си в банята, защото ако сляза в гаража, синът ми ще реши, че все още изневерявам на майка му.
Джош вече започва всеки репортаж, като обявява броя на дните, изминали от изчезването на Наоми. Прави го много сериозно, а днес числото е двайсет и две. От петък, 13-и, са изминали двайсет и два дни, а Джош все така обикаля заедно с полицията изоставени сгради, бараки и бункери. Някакъв експерт твърди, че от това сигурно няма никаква полза, защото Оуен гледа новините и следователно не би държал Наоми в някоя пуста сграда, барака или бункер. Освен това човек може да държи една жена навсякъде. В стая, в склад. В килер.
Репортажът е дълъг само няколко минути. В началото обхващаше половината вечерна новинарска емисия. Историята започва да избледнява, защото не се е случило нищо ново и Наоми вече не е миловидното съседско момиче. Зрителите са изгубили търпение.
А аз съм хипнотизиран от синята точица. През всичките години, откакто сме женени, никога не съм се замислял колко време продължават огледите на къщи на Милисънт, нито колко време обядва, нито колко къщи на ден посещава. Сега, когато я следя, намирам всичко това за много интригуващо.
Проверявам приложението във всеки удобен момент. Преди и след уроците по тенис, докато съм в колата, в клуба, в съблекалнята. Никаква следа от Наоми. Милисънт не посещава необичайни места или изоставени бизнес сгради, а всички къщи са обявени за продан. Ходи в хранителния магазин, в училището и в банката за сключване на сделка. След четири дни започвам да се питам дали Наоми вече не е мъртва.