Някак си успях да се изправя и побягнах право към бара, от който бях излязла, а той не ме последва.
Според мен не разбра, че нищо не се беше взривило. Може би все още си мисли така.
Това е краят на изявлението или поне единствената част, която прочитат по телевизията. Текстът изчезва и Джош отново се появява на екрана. Намира се на паркинга зад въпросния бар на улица „Мърсър“. Не съм ходил в този бар, откакто бях двайсетгодишен. По онова време всички знаеха, че там не искат документ за самоличност.
Джош изглежда сериозен. Тъжен. Става все по-добър в работата си, защото вече не изглежда въодушевен, когато се е случило нещо ужасно. Нарича жената, която е била нападната, както властите наричат анонимните жертви на престъпление: Джейн Доу.
— Извинете ме.
Някаква по-възрастна жена минава покрай мен. Все още съм в магазинчето, точно до автомата за газирани напитки, вперил поглед в екрана. Единственият друг човек, който гледа заедно с мен, е младежът зад щанда. Голата му глава лъщи под неоновите светлини.
Той ме поглежда и поклаща глава, сякаш иска да каже: „Не е ли ужасно? Не е ли жалко?“
Кимвам и му плащам за пакет чипс с вкус на барбекю, бутилка вода и горивото.
Съвместният ни живот с Милисънт винаги е протичал по този начин. Животът си върви, както е редно, сблъсква се с някоя и друга пречка, но като цяло всичко се случва по-скоро плавно. И тогава изведнъж земята се разтваря и зейва пропаст, достатъчно дълбока да погълне всичко останало. Понякога онова, което е вътре, е хубаво, дори прекрасно — но понякога не е.
Случи се, когато ми каза, че Холи е жива. Случи се, когато уби Холи и когато премаза главата на Робин с гофретник. И отново, когато накара Оуен да възкръсне.
Това са паметните събития, когато пропастта се отваря по-широко от самата земя. Не всеки път е толкова голяма. Понякога е достатъчна да погълне единствено мен, както когато взе децата, тръгна си и изчезна за цяла седмица, след като се прибрах у дома пиян.
А понякога има и пукнатини. Когато земята се разтваря, образува пукнатини. Някои са по-големи от други, както когато Джена държи под матрака си нож. Или Триста се самоубива. Всяка е различна по размер, дълга или къса, с разнообразна ширина, но води началото си от една и съща пропаст.
Първата се разтвори на нашия сватбен ден.
Милисънт и аз се оженихме в дома на нейните родители, в къщата им насред нищото, на една поляна, заобиколени от кориандър, розмарин, босилек и риган. Тя беше облечена в eфирна бяла рокля до глезените и носеше на главата си венец от глухарчета и лавандула, който сама беше изплела. Аз бях обут с памучни бежови панталони, навити до глезените, и бяла риза, пусната свободно върху тях. И двамата бяхме боси. Беше идеално до мига, в който вече не беше.
На нашата сватба присъстваха осем души. Тъй като не бях казал на родителите си, че ще се женя, поканих двамата си най-добри приятели, същите от презокеанското пътешествие. Аби и Стан, родителите на Милисънт бяха там, както и две от най-старите приятелки на Милисънт. Последните двама бяха съседи.
Церемонията беше точно това: акт, ритуал. Нито аз, нито Милисънт бяхме религиозни, щяхме да сключим официално брак следващия понеделник в сградата на общината. Междувременно се престорихме, че се женим, а бащата на Милисънт наужким ни венча. Стан изглеждаше много тържествено с карираната си риза, закопчана догоре, и с оредялата си сива коса, пригладена с гел. Стоеше в края на лехите им с подправки, с книга в ръце. Не Библията, просто някаква книга — и каза почти точно това, което трябваше.
— Дами и господа, днес този млад мъж иска да се омъжи за моята дъщеря и аз смятам, че трябва да се докаже.
Стан се престори, че ме гледа заплашително.
— Затова се постарай.
Поне десетина пъти бях пренаписал всичко, в което исках да се врека на Милисънт, с ясната мисъл, че ще трябва да го произнеса на глас. Останалите хора ни най-малко не ме смущаваха. Бях притеснен от мисълта да го кажа пред Милисънт. Поех си дълбоко дъх.
— Милисънт, не мога да ти обещая целия свят. Не мога да ти обещая, че ще ти купя голяма къща или скъпа кола, нито пръстен с огромен диамант. Не мога дори да ти обещая, че на масата ни винаги ще има храна.
Тя ме гледаше, без да мига. На яркото слънце, очите ѝ приличаха на кристалчета.
— Надявам се да ти дам всички тези неща, но нямам никаква представа дали ще бъде възможно. Не знам как ще изглежда нашето бъдеще, но знам, че ще бъдем заедно. Това мога да ти обещая, без никакво колебание, без никакъв страх, че може да се окаже лъжа. Аз винаги ще бъда до теб, заедно с теб, в едно с теб.