Выбрать главу

Усмихнах се леко, защото видях сълзица в окото ѝ.

— И се надявам, че ще има какво да ядем.

Осем души се засмяха. Милисънт кимна.

— Е, добре — каза Стан и се обърна към дъщеря си. — Предполагам, че е твой ред. Убеди ни, че това е мъжът за теб.

Милисънт вдигна ръка и я сложи върху бузата ми. Наведе се към мен, доближи устни до ухото ми и прошепна:

— Започваме.

Глава 40

На вечеря никой не споменава новините или Джейн Доу. Тя е тук, заедно с нас, но ние не ѝ обръщаме внимание. Вместо това обсъждаме някаква знаменитост, която влязла в болница, за да лекува алкохолната си зависимост. За пореден път.

Обсъждаме някакъв баскетболен мач, който не съм гледал.

Обсъждаме какво да гледаме на филмовата ни вечер. Рори настоява за някаква комедия със студенти, а Джена предпочита романтичен филм.

Единственото актуално събитие, което споменаваме, е престрелка в някакъв мол в съседния щат.

— Болен мозък — казва Рори.

— Ти си онзи, който играе на телевизионни игри със стрелба — посочва го Джена с вилицата си.

— Ключовата дума е „играе“.

— Но ти харесва.

— Млъквай.

— Не ми казвай да млъквам.

— Достатъчно — казва Милисънт.

Мълчание.

След края на вечерята и двамата се качват на горния етаж и се оттеглят в стаите си.

Двамата с Милисънт се поглеждаме в очите. Тя ме посочва с пръст и само с устни изговаря думите: „Ти ли беше?“.

Пита дали аз съм нападнал Джейн Доу. Поклащам глава и посочвам към гаража.

След като масата е разчистена след вечерята, а децата вече спят, отиваме и сядаме в колата. Милисънт донася бонбони, останали от Хелоуин, и двамата си разделяме една бутилка газирана вода. Нощта е студена и тя е облечена с пухкав пуловер, който прилича на котешка козина. Мисля, че е нов, защото по-рано през деня видях как колата ѝ спира в мола.

Представям си пуловера, насечен от порязвания от хартия.

— Нямаш нищо общо с това? — казва тя.

— В никакъв случай. Не искам Джена да започне да се страхува още повече.

Милисънт кимва.

— Трябваше да се досетя.

— Може би тази Джейн Доу лъже.

— Възможно е. Или може би някакъв случаен тип я е нападнал и тя само си мисли, че е бил Оуен. Не знаем какво е видяла.

— Има и трета възможност — казва аз.

— Така ли?

Развивам опаковката на един шоколадов бонбон, разделям го надве и ѝ давам едната половина.

— Ами ако той наистина се е върнал?

— Оуен?

— Ами да. Ако е бил той?

— Не е бил той.

— Откъде си толкова сигурна?

— Сигурна съм — казва тя. Усмихва се и отпива глътка газирана вода. — Истинският Оуен никога не би оставил тази жена да избяга.

* * *

Отново седя в бежовия кабинет, докато чакам да приключи срещата на Джена с нейния психолог. Докторът ни се обади, след като научил за Джейн Доу, и настоя да проведат извънреден разговор. Опасява се, че това ново нападение ще предизвика регресия у Джена. Не съм сигурен, че е постигнала достатъчно прогрес, за да може да има регресия, но въпреки това я завеждам. Милисънт казва, че няма да успее да дойде, затова седя в чакалнята и наблюдавам синята точица. Съпругата ми се намира в къща на улица „Данър“, обявена за продан срещу сумата от половин милион долара.

След това отива с колата до някаква закусвалня.

Понякога излиза да обядва с клиенти, но никога не съм чувал да ги води в закусвалня.

Милисънт се намира само на няколко минути от кабинета на психиатъра, но не идва тук. Отива в закусвалнята и все още е там, когато вратата на кабинета се отваря и Джена излиза отвътре. Дъщеря ми не изглежда нито щастлива, нито тъжна — горе-долу по същия начин, както когато влезе.

Неин ред е да чака, докато аз разговарям с доктора. Доктор Бежов. За мен той винаги ще си остане доктор Бежов. Този прякор не е нито честен, нито коректен, защото само кабинетът му е оцветен в бежово, не и характерът му. Докторът е шарен, арогантен задник. Никога не съм срещал доктор, който не е.

— Доволен съм, че помолих Джена да дойде — казва той. — Това ново нападение беше доста изненадващо.

Доктор Бежов не казва, че е било изненадващо за Джена, но точно това има предвид. Това е начинът, по който заобикаля проблема с лекарската тайна.

— Несъмнено беше изненадващо — казвам аз.

— Важното е да я уверим, че нищо не се е променило. Че е в безопасност.