Закусвалнята „При Джо“ е отворила врати преди двайсет години. Сменили са се двама собственици, без никаква връзка помежду си, и винаги се е помещавала в същата сграда. Винаги под наем. Не е имало никакви проблеми, с изключение на едно заведено дело от мъж, който се подхлъзнал и паднал, след което твърдял, че подът бил мокър. Делото било уредено извън съда. Никакви други престъпления, съдебни дела или сериозни хигиенни нарушения. „При Джо“ е точно това, което изглежда; най-обикновена закусвалня. Фактът, че е толкова нормална, прави всичко леко подозрително. Милисънт няма никаква причина да ходи там, още по-малко на два пъти.
Сателитните карти на района показват самостоятелна сграда до някаква улица, която преди сякаш е била доста по-натоварена. На отсрещната страна на улицата има малък паркинг. До него — магазин за водопроводни материали, а след това — часовникарско ателие.
Ако беше ходила там само веднъж, можеше да е било съвсем случайно. Някой ѝ е казал за това място и тя е решила да го опита, въпреки че е встрани от обичайните ѝ маршрути, но бързо си е дала сметка, че не ѝ допада. Можех дори да си представя, че е спряла там, защото е била жадна, а „При Джо“ е било единственото заведение наоколо — въпреки че се намира на километри от района, в който се движи обикновено. С тази разлика, че два дни по-късно отново се върна там.
Има някаква друга причина да посещава „При Джо“. Отначало решавам, че причината е Наоми — вероятно я държи заключена някъде наблизо — но Милисънт не спира никъде другаде. В района няма запустели сгради или изоставени магазини; няма и места, до които би могла да се придвижи пеш от паркинга на „При Джо“.
В това няма никаква логика. Освен ако не е развила афинитет към нездравословни, неорганични сандвичи.
А аз знам, че случаят не е такъв.
Глава 42
След Холи дори не ми хрумна, че може да има следваща. Не и докато Робин не се появи на прага и не заплаши да съсипе всичко, освен ако не ѝ платим.
След Робин дори не ми хрумна, че може да има следваща. Не и докато не пожелах да го направя отново.
Мисълта се беше загнездила в ума ми от известно време; появи се за пръв път на празненството за Нова година и продължих да мисля за това през следващите няколко месеца, докато търсехме жени в интернет. Обсъждахме как бихме го направили, как да не ни заловят и тези вечери обикновено завършваха с невероятен секс. Див секс всъщност. Навсякъде, където можехме да го направим, при условие че децата не бяха наоколо. Ако си бяха вкъщи, трябваше да полагаме огромни усилия да не ни чуят.
Все едно се изкачвахме по някаква стълба. Шегувахме се, че ще го направим, обсъждахме как да го направим, избирахме жени и съставяхме план. Всеки път, щом стигнехме до по-горното стъпало, изкачвахме още едно. След това някой предложи да го направим наистина. Бях аз.
Казах го, докато бяхме в кухнята, беше късна сутрин и двамата лежахме голи на пода. Току-що бяхме открили Линдзи онлайн. И двамата бяхме на мнение, че е идеална.
— Трябва просто да го направим — казах аз.
Милисънт се засмя.
— Мисля, че току-що го направихме.
— Не това. Да, това също, но не това имах предвид.
— Имаше предвид просто да убием Линдзи.
Замълчах, преди да отговоря.
— Да. Да, това имах предвид.
Милисънт ме погледна със смесица от изненада и нещо друго. В онзи момент не бях сигурен точно какво — сега мисля, че беше интерес. Или заинтригуваност. Но не и отвращение.
— За психопат ли се омъжих? — каза тя.
Засмях се. Тя също.
Решението беше взето.
Милисънт никога не ми припомни онази нощ, никога не каза, че е било моя идея. По моя вина. Но аз знам, че е така. Ако не бях аз, нямаше да има Линдзи, нито Наоми, и Оуен нямаше да се завърне. Дъщеря ни все още щеше да има дълга лъскава коса и нямаше да държи нож под матрака си.
Или може би щеше да го направи Милисънт. Може би през цялото време тя ме е подтиквала да го направя.
Вече не знам.
Но няколко дни по-късно отново си спомням за това решение. Както и за неумишлените последици от него.
Залите за бойни изкуства позволяват на Джена да участва в тренировка за начинаещи, за да види дали ще ѝ хареса. Първо отидохме в залата за таекуондо. Половин час по-късно Джена улови погледа ми, поклати глава и си тръгнахме. Тя не иска да участва в състезания, нито иска да получава отличия и медали. Джена иска да надвие Оуен.
На следващия ден отидохме в залата за крав мага. За разлика от таекуондо, школата по крав мага не настоява децата да бъдат облечени с униформи и колани, което допада на Джена много повече от белите кимона, които всички трябва да носят за таекуондо. Джена предпочита да бъде облечена с долнище на анцуг и тениска.