Дори не ми мина през ум, че може да нарани момчето, което се опитваше да я научи на някакво движение, още по-малко да се опита да го нокаутира.
Всичко се случи толкова бързо, че никой не видя. Дори аз, а аз бях наблюдавал Джена от редицата столове, отредени за родителите. В един момент и двамата стояха изправени, а момчето показваше на Джена как е правилно да удариш някого с юмрук. В следващата секунда то падна на земята и извика от болка.
Върху постелката капнаха няколко капки кръв и всички си изгубиха ума.
— Какво, по…
— Как се…
— … това камък ли е?
Една майка с пуловер в тюркоазен цвят посочи Джена с пръст.
— Тя беше. Тя го удари с камък.
Последва пандемониум, както и още писъци и зловещи обвинения.
Минаха няколко часа, докато случката се разнищи докрай — отчасти защото пристигна майката на момчето и започна да крещи защо никой не е повикал линейка. Тогава някой повиква линейка. И полицията.
Пристигнаха двама униформени полицаи и попитаха какво е станало. Майката на момчето посочи Джена и каза:
— Тя удари сина ми.
Напълно разбираемо, полицаите бяха озадачени, защото се намирахме в зала за крав мага, където хората постоянно се удряха един друг. Освен това им се стори донякъде забавно, че момичето беше ударило момчето. На треньора от залата изобщо не му беше забавно.
В крайна сметка на момчето му нямаше нищо. Кръвта беше от една съвсем малка рана на устната му и наистина беше само няколко капки. Никой не отиде в болницата и никой не беше арестуван, но двамата с Джена вече не бяхме добре дошли в залата.
През целия следобед майката на момчето се кълнеше, че ще ни съди. На всичко отгоре бях принуден да отменя няколко урока по тенис и да ядосам поне един от клиентите си.
Когато вече бяхме сами в колата, я попитах:
— Защо?
Джена впери поглед през прозореца.
— Трябва да си имала някаква причина — казах аз.
Тя сви рамене.
— Не знам. Може би за да видя дали ще мога.
— Дали ще можеш да удариш онова момче с камък?
— Да го нокаутирам.
Не изтъквам очевидното. Тя не го нокаутира. Просто му сцепи устната.
— Ще кажеш ли на мама? — каза Джена.
— Да.
— Наистина ли?
Всъщност нямах никаква представа. В момента дори не можех да погледна Джена.
Тя никога не ми беше напомняла на Милисънт. Когато Рори се роди, вече имаше малки кичури рижа коса. Джена се роди с гола глава. Когато косата ѝ най-сетне започна да расте, беше в същия цвят като моята; тъмнокестенява, без никакви червени оттенъци. Очите ѝ бяха същите като моите.
Бях толкова разочарован.
Не беше лично. Не беше нещо, което Джена беше направила или не беше направила. Просто исках да имам едно малко червенокосо момиченце, заедно с моето червенокосо момченце и моята съпруга с огненочервена коса. Това беше картината в главата ми — така си представях, че ще изглежда моето семейство. Истинската Джена не пасваше, защото приличаше на моята майка, а не на своята собствена.
Първият път, когато ми напомни на Милисънт, беше когато удари с камък онова момче. Изглеждаше точно като Милисънт, когато уби Робин в нашата кухня.
Онова, което ми изглеждаше секси у съпругата ми, у Джена изглеждаше ужасяващо.
Глава 43
Късно вечерта е, двамата с Милисънт сме в нейния офис. Тя работи за „Абът Риълти“ — малка компания за недвижими имоти, където от години е най-голямата звезда. Офисът се намира на една търговска улица, приклещен между фитнес студио и китайски ресторант. Вътре е празно и уединено, защото по това време на денонощието никой не търси да си купи недвижим имот. Недостатъкът е стъклената витрина на фасадата, което означава, че всеки може да ни види отвън. Вътре няма прегради между бюрата, зад които да се скрием, затова не светваме лампите и сядаме в дъното. Ако обстоятелствата бяха различни, може би щеше да е романтично.
Милисънт знае за Джена. Една приятелка ѝ е казала преди мен, при което тя побесня. Обади ми се по телефона и се разкрещя толкова силно, че тъпанчето ми започна да вибрира, защото трябвало да ѝ се обадя, докато сме били още в залата. Беше права.
Сега Джена е на сигурно място вкъщи, спи в леглото си и не замеря никого с камъни. Нито повръща. Нито реже онова, което е останало от косата ѝ. Милисънт е спокойна. Дори е донесла десерт. Само един еклер, който разрязва на две половини, точно по средата. Аз отхапвам от моята, тя отхапва от нейната, а аз избърсвам шоколада от горната ѝ устна.