— Тя не е добре — казва Милисънт.
— Не.
— Трябва да поговорим с психиатъра ѝ. Мога да му се обадя…
— Тя като Холи ли е? — казвам аз.
Милисънт оставя еклера си настрани, внимателно, сякаш всеки миг ще избухне.
— Като Холи?
— Може би е същото нещо. Същото заболяване.
— Не.
— Но…
— Не. Холи започна да изтезава буболечки, когато беше на две години. Джена няма нищо общо с нея.
Сравнени по този начин, тя има право. Джена пищи само като види буболечка. Не може дори да убие паяк, какво остава да го изтезава.
— Тогава ние сме виновни — казвам аз. — Трябва да се отървем от Оуен.
— Опитваме се да…
— Наоми още ли е жива? — казвам аз.
Тя не отговаря.
— Изслушай ме — казвам аз. — Направи така, че да открият тялото ѝ. Нека издирването на Наоми да приключи.
— Това как ще помогне…
— Трябва да намерим начин да се отървем от Оуен. Завинаги.
Когато Милисънт започва да изтъква очевидното, аз вдигам ръка, за да я задържа.
— Знам, знам. Трудно е да се отървеш от човек, който дори не е тук, нали?
— Може и така да се каже.
Навеждам се напред в стола си, по-близо до Милисънт, за да чуе добре онова, което ще ѝ кажа:
— Би било трудно, може би дори невъзможно, да инсценираме смъртта му без тялото. Общо взето, единственият начин е да се удави в океана или някое езеро, където никой няма да го открие. Но това би оставило място за съмнение. И за да го направим дори наполовина достоверно, ще ни трябва достоверен източник, за да разкаже историята.
— Като Наоми — казва Милисънт.
— А какви са шансовете да оставим Наоми да направи това?
— Отрицателни.
— Значи, може би той не умира. Може би просто си тръгва.
Тук замълчавам, в очакване на някаква реакция. Когато тя не казва нищо, продължавам:
— Егото на Оуен е толкова голямо, че е пращал писма на репортер, за да съобщи на всички, че се е върнал, и за конкретния начин, по който ще отвлече следващата си жертва. Тогава защо да не разкаже на всички, че си тръгва? Той е такъв, че ще се похвали. Ще каже: „Разказах ви точно какво ще направя и кога ще го направя, но въпреки това не успяхте да ме хванете. Сега вече никога няма да ме откриете.“
Милисънт кимва леко, сякаш го обмисля.
— Знам, че не е идеално — казвам аз. — Но ако Оуен си тръгне, всички ще спрат да говорят за него и може би Джена ще спре да се страхува.
— Може ли да предложа нещо?
— Разбира се.
— Трябва да го направим в точния момент — казва тя. — Трябва да открият Наоми, преди да изпрати следващото писмо.
— О, несъмнено.
— Първо за това ще се погрижа.
— Може би трябва да го направим заедно.
Тя ме поглежда, навела глава настрани. За миг си помислям, че ще се усмихне, но тя не го прави. Ситуацията е прекалено сериозна.
— Аз мога да се погрижа за Наоми. Ти се концентрирай върху писмото. Трябва да убедиш всички, че Оуен си е тръгнал завинаги.
Искам да възразя, да защитя идеята си, но в думите ѝ има логика. Кимвам.
Тя тихичко въздъхва.
— Надявам се да свърши работа.
— Аз също.
Протягам ръка и я пъхвам в нейната. Седим така, докато тя не взима онова, което е останало от еклера ми, и не отхапва от него. Аз взимам нейния и правя същото. Върху лицето ѝ се появява лека усмивка. Стисвам ръката ѝ.
— Всичко ще бъде наред — казвам аз.
Милисънт ми е казвала същото. Каза го, когато бяхме млади и нямахме пари, с едно бебе и в очакване на второ. Каза го, когато купихме първата си къща, а след това и втората, още по-голяма. Каза го след Холи, когато трупът ѝ лежеше на пода в дневната ни, с премазана с тенис ракета глава. Докато стоях надвесен над Холи и се опитвах да проумея какво съм направил току-що, Милисънт веднага се залови за работа.
— Все още ли имаме онзи брезент в гаража? — каза тя.
Отне ми секунда да разбера какво точно ме пита.
— Брезент?
— Който остана след теча?
— Мисля, че да?
— Донеси го.
Замълчах, като си мислех как трябва да се обадим в полицията. Защото така постъпваш, когато убиеш някого при самозащита. Обаждаш се в полицията и обясняваш какво се е случило, защото не си направил нищо лошо.
Милисънт прочете мислите ми.
— Мислиш ли, че в полицията ще повярват как Холи е представлявала заплаха за теб? — каза тя.
За мен, атлета. За мен, със счупената тенис ракета.
Холи, съвсем невъоръжена.
Не възразих. Отидох в гаража и започнах да ровя по рафтовете и пластмасовите кутии, докато не открих навития на руло син брезент. Когато се върнах в дневната, тялото на Холи беше наместено, краката ѝ бяха изпънати, а ръцете ѝ лежаха отпуснати отстрани.